автор: sa6a

Слънцето се скри,
но сълзите не прикри.
Луната се появи,
а очите ми са две звезди,
плачът,сподавен в късен час.
Самотна,неразбрана и сама,
седя и пиша за това.
Облечена в тъгата,
нарамила скръбта,
обула съм страстта,
погубена в пръстта.
Неразбираща и търсеща
отговори на тез въпроси,
отхвърлена от всичко,
оставила се на течението,
отнесена от бури разни,
политам надолу,
за да стигна края.
Къде е началото?
Какво е това?
Дъното?
Или първото стъпало от пътя?
Защо убиваш ме така?
Мечти,копнежи и емоции,
толкова силни и всъщност единствени.
Отправени молби,захвърлени съдби,
неразбрани думи,неизпълнени желания,
погубени копнежи,хиляди мигове-
толкова загубени дни,
дори месеци,години...векове.
Защо е толкова трудно?
Съдбата-жестоката спътница-
решила,че не сега и тук.
Не бил сега моментът!
А кога?
Никога няма да е подходящ.
А моите чувства?
Непоколебима е тя!
Решава и отрежда,
без да пита или иска.
Просто казва : НЕ!!!
Отпивам от чашата,
пълна с отрова!
Заоблачава се,
образите се размиват.
Дръпваш от тревата,
ставаш подвластен и лесен за превземане.
Кога ще свърши всичко?
Къде е краят?
Началото е поставено!
Само трябжа да решиш КОГА?!