1.Гладуването е една от пречистващите тялото процедури. Лазарев се спира на този въпрос като го изяснява по своя си, неприемлив за мен начин, акцентирайки все пак на някои правилни моменти като този, че то трябва да става в уединение и молитва(с.416).
Ще добавя - чрез гладуване се постига духовна екзалтация и това може да повлияе на начина, по който то се провежда, а правилното гладуване е една ценна придобивка за нормалното съществуване.
2.Към небивалиците на Лазарев отнасям и следното:"Когато на фино ниво гледах енергетиката на Земята, се очудех, като видях, че преди десет хиляди години от други светове на Земята е дошла програма за издигане на земното в кумир и душите на хората, за да преодолеят силното заземяване, са се нуждаели от създаване на нова философия, която съвсем е изключвала земното"(с.416-417).
3. Проблемът с храненето е социален, но той е и многопланов, когато става въпрос как да се организира така, че да е нормално. Какво се яде, как се яде, как се приготовлява храната? Това са все важни въпроси, на които хората винаги са обръщали внимание, а много често се установява, че човекът не се храни правилно. Лазарев обръща внимание на спокойствието при храненето чрез прилагане на молитва(с.418). Начините за постигане на спокойствие при хранене са много, но предпоставката за това нещо се свежда до това човек да има какво да яде.
4.Лазарев е тънък психолог и аз го разбирам добре, когато твърди, че качеството на виното зависи от характера на директора на завода (с.420). И това е така, защото целият производствен процес на специалните вина е в зависимост от организаторските сподобности на ръководителя, който трябва да носи в себе си душата на този деликатен продукт.
5.Работата над себе си и работата върху околния свят са взаимно свързани и разкъсването на този процес е възможно теоретически, защото много от функциите имат относителна самостоятелност. Казвайки важни неща, Лазарев откъсва външното от вътрешното, което не е правомерно. Той пише: "Реален контрол над ситуацията е възможен не само с външно, а на първо място с вътрешно въздействие, т.е. с работа над околния свят чрез работа над себе си"(с. 423). Работата над околния свят, в същото време, е и работа над себе си, а работата над себе си, дори когато това се прави отделно от околния свят, пак е свързано с него.
6.
На Лайза
Продадох ранчото
в Луизиана,
от Алабама купих
огнена вода
и се преродих
в негър,
за да мога
да обикна Лайзи,
нахлувайки в нея
с еротичен ритъм
и погледи преплели
с бялото в очите,
полудяхме в огнена стихия,
която никне
само в кабаре
и гръд до гръд -
в жестока тръпка,
преплели в ритмите страстта,
разцъфна любовта ни като пъпка,
познаваща единствено и само радостта.
7.
Дори не ми поиска виза
в сърцето ми да влиза,
но все това бълнува,
в желанието да ме целува.
А тя е малка - ученичка,
умее да се киска:
безпомощна и нежна птичка -
в душата ми смущение плиска.
А само как въздиша,
с поглед закачлив-
хитрува с радост висша,
намира, че съм мързелив:
-С теб сме господари…
Не си съгласен? Виж ни!
Създадохме олтари-
опитай тези вишни!
8.
В диалог за опознаване, но кратък,
смутена тръгна към отбой,
но срещна се с приятел сладък,
разбирайки какъв е той.
С ръце, отпуснати в скут,
в сърцето ти напира зной,
а той те хвърля в смут
на чувства, бликащи в порой,
които са така познати
и хвърлят ни в радостна прегръдка,
в която чувстваш се благата,
смутена в сладостната глътка.
-Познах те в мига, когато
отхвърли бремето ми непознато!
9.
Описва
поетесата
сластта
с чувството
на откривател
и права е,
когато казва,
че това не е любов.
Какво е тогава? -
Случване!?
И после -
в банално описание,
показва
истинско старание,
когато прави
небето
нажежено,
а устните
остават жадни,
в разтворения плясък
на изтерзаната същност,
разперила,
в очакване на щастието,
криле,
в сумрака
на замисленото изпитание,
защото то е в полето
между вчера и утре,
където е пресечната точка
на случващото се,
а то е плод
на отчаянието
и в никакъв случай
не е любов,
а остава извън нея,
като израз
на накипялото отчаяние,
за да кажем,
че това си е една
най-обикновена сласт.
10.
Отказваш с мен да разговаряш
и вкарваме в общуването самота-
негативното в ежедневието разтваряш,
а то разкрива свойта грозота.
Навярно аз самият нещо не успявам-
повтаряме една и съща обиколка,
с това, че упорито настоявам,
а всичко туй прераства в болка.
И няма в ситуацията спасение,
защото в нея сме така различни,
че всеки носи притеснение,
което трупа пластове кармични.
От чувството любовно, тъй въздушно,
запазва всеки, но остава сам,
а отношението ни равнодушно,
поражда в гърдите срам.
Така засяваме в пътеката съмнение
и чезне чувство отговорно,
когато предизвиква подозрение,
рушащо настроението сговорно.