автор: srebrina

Когато пуснаха сирените бях седнала на една пейка в малкия парк.
Вместо обичайния тропот и шум се чуваше как тревата изсъхва на слънцето. Хората явно бяха успели да се доберат до убежищата преди това. Звукът завладяваше всичко наоколо като монашеска мантра и от вибрациите му корените на дърветата наоколо сякаш започнаха да потрепват. Всеки момент очаквах шумът от самолетните мотори да се слее с високия тон на сирените и да започне да разкъсва пръстта. Жалко, че хората принадлежат на земята и ше се разкъсат заедно с нея, макар и сега да се крият.
Аз, като чужденец най-вероятно ще оцелея. Ако има нещо към което съм привързана, това е горещо кафе сутрин. Чудя се дали могат да изобретят бомба, която да унищожи кафето. Мисълта ме забавлява докато чакам да чуя първото пронизително свистене. То обаче така и не идва, защото сирените спряха.
От към павираната алея се зададе мъж, явно местен, и със лентяйска походка се помъкна към пейката ми. Аз се отместих, за да му направя място и тялото му лениво тупна до мен.
„Това учение ли беше, или фалшива тревога?" Предложих му цигара и той с благодарност прие.
„ъъ, сирените ли? Не, това е един вид... национален празник, борци за независимост и така нататък. Един от тях е бил застрелян на този ден преди стотина години". Човекът ми се усмихна развеселено през облак дим. Цигарите воняха ужасно.
„ Вие май не сте от тук. Не съм ви виждал преди."
„ Да, само минаваме , ще останем едва няклоко дни. Което е жалко, разбира се, защото градът ви е очарователен.". Чудя се как ли ще разберат дали сирените им вият за празника или защото падат бомби. Не че има значение, пък и сигурно ше е хубаво ако могат да попразнуват.
„ Аз съм кореспондент на вестника, сигурно се чудите какво правя в парка в делничен ден. Списвам местните новини"
„ Журналист",ахвам послушно, „това изглежда интригуващо. Кажете, ше пишете ли за мен?"
Мъжът през смях казва „С удоволствие", а на мен ми е приятно да мисля за себе си като за местна сензация.
„ Предварително ви прощавам, че няма да можете да ми отделите повече от страница. Не, наистина, с новостите около войната, вестниците са ужасно потискащи."
„ В нашият град няма място за подобни нещата, бъдете спокойна. Фронтовите снимки са изключително безвкусни, не намирате ли? И изобщо тази война не е вече никаква новина. Кому е нужно да знае как напредва пехотата на едните и къде са танковете на третите. Защо да пълним страниците с неща, които никой не чете?"
„Да, предполагам имате право".
Мъжът хвърля фаса под пейката и аз отново му подавам кутията. Жалко, че вече избощо нямам време, защото усмивката му е изключително чаровна и свежа.
Ето един, който ще умре щастлив,заедно с целия този град. От тази мисъл ми докривява и чувствам почти радост когато виждам колата между дърветата. Сбогуваме се и аз му оставям цигарите заедно с телефонния си номер. Той ми благодари и ме изпраща с поглед до колата.
Когато вече излизаме от града сирените отново се включват.


Шу е в добро настроение. Винаги е щастлив когато е направил добър пазарлък. Местните бяха изпаднали в еуфория заради празника си и бяха готови да купуват какво ли не. Пътуваме вече пет часа и сиво-зеления пейзаж се слива пред очите ми в едно огромно цветно петно. Шу се опитва да ми говори за нещо, обаче аз си мисля за оръжието в багажника, което не е продал. Не искам да говоря с него, защото когато Шу е щастлив очаква това и от събеседника си.
Представите на тези хора ме раздразниха. Държат се така все едно освен глупавия им празник и жалкия им градец друго не съществува. Отвратително е да виждаш вързастни хора с весели физиономии, особено в такова време, все едно ми се смеят в лицето. На Шу естествено не му пука, той гледа да си направи пазарлъка и да пробута болкуците си на когото може. Той е търговец, продава каквото не можеш да намериш по магазините и всичко, което може да се натъпче в багажника. Освен това има някакви връзки с военните, защото може да уреди бензин на сравнително ниска цена. Аз съм с него за компания, и главно защото няма какво друго да правя. Понякога му превеждам, ако не знае някой местен диалкет, или правя компания на клиентите му.
По пода се търкаля картонена чашка от кафе и подксача при всяка неравност по асфалта. Сега можех да чета, обаче Шу продаде преди няколко дни последната ми книга. Никога не бих се съгласила, но човечецът изглеждаше толкова измъчен, че му подадох томчето само за да се разкарам от отчаяния му поглед. Сигурно е имал библиотека и са я изгорили, за да разпалят печката. Деградирали същества. Мразя я тази война.
Скучно ми е и започвам да се заяждам със Шу. Той не ми обръща внимание и аз изравям от задната седалка бутилка с някакъв алкохол, за да разгоня отегчението. Шу ми я взима от ръцете, защото когато стигнем в града ще трябва да му превеждам. Надявам се срещата да се проточи и Шу да е изморен когато стигнем , защото нямам никакво желание за креватни изпълнения. Което е странно, защото това е всичко, което ни свързва. Шу се мисли за развратен, а аз мога да мога да имитирам страст, така че си пасваме.

К. е град насред нищото и затова изглежда внушителен. Има три забележителности: по чудо запазения хотел, функциониращ бар и полуразрушена болница. Шу най-сетне регистрира лошото ми настроение и се затътря към бара, където ще го чака клиента му. Имам един час да се присъединя към тях. Хотелската стая е почти уютна и за момент съжалявам че изгоних Шу. В такива стаи ме обзема пак старата треска и с мъка се удържам да не драскам ноти по листите с фирмения знак на хотела. Преди бях композитор, само дето няма много смисъл да измисляш музика по време на война. Всички творци страдат от хронична депресия, която да лекуват когато творят,а аз си останах само с депресията, защото категорично отказвам да пиша маршове, а това е единственото, което се свири в последно време. Вече съм сигурна, че ако войната все пак не ме убие, ще ме умори със скука.

Клиентът на Шу е лекар от местната болница. Явно е взел някакви успокоителни, защото реакциите му са забавени и разширените му зеници не могат да фокусират между мен и Шу. Искат да се запасят с лекарства, в случай че бойните действия се придвижат на изток и градът бъде обсаден. Докторът сигурно е бил на дежурство до сега и няма намерение да се пазари за цената. Това ще радразни Шу, защото той обича преговорите. Докато се правя, че превеждам едносричните думи на доктора, се опитвам да смъкна цената и започвам малък пазарлък със Шу. Шу може и да се досеща, обаче очите му светват от удоволствие. Май и лекаря разбира какво става, защото преди да тръгне по пътя обратно към болницата ми кимва приятелски. Чудя се дали да не сложа в пакета с лекарствата и блистер успокоителни, обаче доктора сигурно ще ги даде на някой пациент. Какво пък, нека оставим човека да се прави на герой, като желае, пък и Шу може да се ядоса.

Движим се по някакъв второкласен път и от друсането ми става лошо, освен това колата смърди на цигарите на Шу. Този път ми остави бутилката и аз почти съм я преполовила, когато ми казва, че има среща с майора, от който купува бензин. Веднага разбрах какво иска мръсникът, обаче докато успея да го оформя в думи, вече се виждат три военни джипки, спрели край пътя. Шу отби до тях, излезе от колата и ми каза да стоя мирна. По принцип нямам нищо против да правя от този род услуги на приятелчетата на Шу, обаче войната направи и това много банално, пък и разврата не е забавен когато няма кой да го забележи. Когато излязох от колата трябваше да се подпра на вратата, бях по-замаяна от колкото си мислех. Явно кретенът беше смесил нещо с коняка. Майорът ми хвърля един поглед изпод вежди, и после започва да шепне нещо на Шу. Каква изненада, наистина, както вече казах, Шу е готов да продаде всичко, което може да натъпче в колата. Военните с майора бяха млади, по малди и от Шу, и изглеждаха измършавели. Явно дори и в централното командване не им стига храната, нищо чудно, тази тъпа война се проточи вечно.
Шу ми изглежда нещо разстроен, и чак сега обръщам внимание на приказките на майора. Явно ги пращат на фронта. Значи-няма повече бензин за Шу. Двамата уговарят последната доставка и Шу си вади портфейла, а после ме побутва към джипките. Интересно, дали копелето очаква от мен да ги оправя всичките, или само майора.
Военният,каквото е възпитано мамино синче, леко ми се покланя и ми целува ръка.
" Много романтично, не смятате ли, майоре, нощ под звездите,и е толкова топло..Сигурна съм , че почти усещам бриз от морето...Не, наистина, искам да знаете, че нямам нищо против момчета, не ви се сърдя, имайки се предвид, че може да ви е за полседно, кога заминавате, тази вечер? Е, не бих казала, че ще изпуснете кой знае какво..." На тези нещастници май наистина ще им е за последно, фронтът се придвижва все по-на изток и е на по-малко от ден път, а на последък, даже и ранените не ги връщат. Ама не съм аз виновна, че Шу е кретен, не съм я почнала аз тая война, хич не ме бива по милосърдието.
Шу е бесен и ме зашлевява и аз полу-залитам, полу-падам на земята. Тъпия майор се хвърля да ме защитава, а на мен ми се гади.

Пътуваме на изток. От случката с майора Шу не ми говори, нямам нищо против. Преди малко се опитах да му направя сцена и се разревах, обаче той не ми обърна внимание. Отегчението отново ме е налегнало.
„ Шу, накъде отиваме?"
„ Напред, както виждаш". Майната ти.
„ Напред няма нищо, Шу, там е морето." Шу не ме удостоява с отговор. Изглежда уморен и има сенки под очите. От четири дни не сме виждали град. Там, където трябваше да е Б. беше останала само една ограда и трябваше да спим в колата. Жалко, че не е кабрио. Щяхме да отворим покрива и щях да разкажа за звездите на Шу. Малко ми е криво заради него. Багажника е почти празен и няма на кого да продава джунджуриите си. Чудя се, какво ли ще стане със Шу, ако изгуби колата и търговията си. Сигурно ще спазари душата си с Бог или нещо такова, не че вярвам в тези неща, но Шу определено ще намери достатъчно връзки, за да се пробута в рая.
Преди два дни някак си успяхме да се промъкнем и да се разминем с войната, фронтът се придвижваше прекалено бързо и нямахме избор, освен да обърнем и да се върнем назад. Странно е, защото очаквах да има поне чужди войници, но явно и те са измрели заедно с нашите. Когато казах това на Шу, той ми каза да си затварям устатата. После ми даде антидепресанти. Не че помогнаха, всеки средно интелигентен мислещ човек би се депресирал.
Усещам как колата занася и бутам рязко кормилото на другата страна. Шу се сепва, а аз си представям как щяхме да политнем над стръмния склон . Не е чак толкова зле.
„Истеричка," казва ми Шу с необичайно нежен тон, „ щеше да бъде както в тъпите книги, дето ги четеш, нали си падаш по драмите, сигурно много ще ти хареса да умрем двамата,а?"
„ Не можем Шу, смъртта идва за всекиго по отделно, плюс това не искам да умирам в мръсната ти кола."
Жал ми е за него, като го гледам как се разпада. Сигурно и аз съм така. Нищо чудно, че няма нищо около нас.

Облягам се на Шу и се пресягам да включа радиото. Единствената станция е военна и ни залива с маршове, освен това се оказва, че В., където подозирам, че Шу искаше да ни откара, също е разрушен.
Шу отбива колата и ме прегръща с една ръка.
„Може да минем границата..."
„ Не можем, глупчо, границите са затворени. Но можем да се върнем в К. , ако искаш..."
Радиото продължава да пращи, сигурно и от К. нищо не е останало.
Шу ме побутва надолу и аз се протягам през скоростния лост. Този път нямам нищо против. Всичко е по-добро от противното радио.

Взимам си от багажника пакет кафе и малката метална кафеварка, също малко храна и пакет цигари за спомен.
Зад гърба си чувм Шу да форсира двигателя и как гумите се отлепват от асфалта, когато колата излита от пътя. Странно, Шу е прагматик, а прагматиците не с склонни към самоубийство.
А аз съм, обаче първо ще намеря шибаната война и ще и покажа среден пръст и смятам да и го показвам докато не измисли бомба, която да унищожи горчивото кафе рано сутрин или пък окончателно не ме довърши с маршове.