автор: EvaYamon

В страна, където не блестят звездите,
Не грее слънце, няма светлина,
В страна, където сухи са водите,
На роза семе залетя една.
Но бе към живото земята глуха -
Надяна строгото си облекло
И камъни и песъчинки сухи
Се впиваха в зеленото стъбло,
Не пускаха, терзаеха жестоко,
А вятърът отгоре се изви...
И тъй остана семето дълбоко
Укрито сред пустинните земи.

Но вечно не протрая самотата -
Едно не бе туй семе на света.
И, въплъщение на лъч из красотата,
Намери цветето самата Доброта.
Тя нежно и грижовно го погали,
С косите си укри го от студа.
Очите обичливо засияли,
Предпазващи от всякаква вреда.

Тъй ден и нощ седяла Добротата
И топлила стъблото с любовта,
Сълзи роняла бавно и с ръката
Поливала му жадните листа.
С косите си тя пазела от вятър,
С очите си - дарила светлина,
Със сълзи напоявала земята
На цветето на розичка една.

Тъй - ден след ден, в доброто то порасло,
Растяло, сили черпело така,
Но Добротата пък съвсем угаснала,
В напразен труд погубила лика:
Не светеха очите вече ясно -
А бяха те преди като небе,
Косата буйна побеля напразно,
Но цветето за нея всичко бе.

Настана ден - разтвори се бутонът
И роза се показа на света.
Цъфтеше тя, една сред милиони,
Пустинна, рядка, крехка красота.
И, очарована от вълшебството живо,
Докосна Добротата я с ръка,
Но цветето, жестоко и игриво,
Със шипове опари я така,
Че тя извика само и, безсилна,
Отпусна се на хладната земя,
Погледна за последен път умилно
Към розата ... и в един миг умря.
А розата порасна до звездите ...

И тъй, в страна, където няма светлина,
В страна, където сухи са водите,
Там не е мястото на доброта една.