автор: Lego

"Не живей в миналото, не мечтай за бъдещето, концентрирай се върху настоящия момент!"
Казал някога Буда.





Седя на тази студена скала и си мисля. Пак го правя, опитвам се да не мисля за нея, но тя неусетно идва в мислите ми. Уловил се, че тя отново завладява съзнанието ми, ми става някак, някак… топло и в същото време невероятно студено. Когато съм с нея светът губи своите несъществуващи граници, тогава той не е нищо друго светът е тя. А аз съм спътник, който забравил за гравитацията се откъсва от орбитата си и всява хаос в нещото което тя нарича живот.
Аз съм просто едно хлапе на което показаха слънцето, слънце което придава цветове на тъмния свят. Седя на тази скала и гледам изгрева, мисля за нея и се опитвам да не го правя. В мислите ми тя е огряна от същото това слънце, зеленееща се между изсъхналата, пожълтяла пшеница играеща си с вятъра. Тя е всичко, не бих живял отново в онзи постен свят без цветове, но заедно със залеза цветовете избледняват.
Обичам я.
Не, не мога вече. Отивам в полето с пшеницата и без да се замисля я откъсвам, не мага да я чакам нито секунда за да изсъхне, вадя листче и я свивам в него, света отново се окъпва в наново изригналите цветове