автор: min4o

Свлече се на земята изнемощял. Викаше от часове. Викаше всеки ден. Беше викал цял живот. И трябваше да продължи...
Всеки път щом отвореше очи виждаше винаги едно и също - нищо. Толкова и знаеше, и разбираше къде е или какво прави на това място. Не много трудно бе успял да установи, че се намира в куб, широк във всички посоки по три крачки, толкова беше и висок. Куб с абсолютно гладки стени, без никакъв процеп, без пукнатина - беше го обходил с пръсти милион пъти, отгоре до долу - като излят беше, излят около него. И беше празен. Освен него самия сигурно нямаше и един чужд атом. Беше търсил, опипвал,... милион пъти.
Не знаеше къде е. Не знаеше защо е тук. Не знаеше какво става. Дори не знаеше откъде знае тези неща. Просто изведнъж отваряше очи, размърдваше се, мозъкът му, като че ли досега изключен, се активираше. И нищо. Нищо не виждаше, нищо не усещаше, не чуваше - дори собствените си движения. Беше блъскал, дращил и ритал яростно страните на куба, беше близал пода - пак нищо.
Не разбираше. И в моменти на внезапно осенила го мъдрост сядаше и мислеше. Това също не разбираше. Кой беше той, какво беше?... От къде знаеше нещата, които го тревожеха? Как в един момент седеше в мъртвия катран, а после отваряше очи вече в нова поза, сигурен, че е минало някакво време, в което не е бил това, което е? Как размишляваше, сравняваше и съдеше за нещата? Защо изобщо си задаваше тези въпроси?
Там сред мрака. Беше сигурен, че е прекарал там поне десетилетия. Помисли си, че може би никога няма да успее да излезе оттам. Тогава сред мрачното пространство се появи въпросът Защо. Защо трябваше да излезе, има ли изобщо причина да излиза, имаше ли нещо отвън.
Имаше обаче и едно мъничко, наистина слабичко чувство, притаено в него, някъде там, в най-дълбоките недра на душата му, затулено и почти забравено. То го караше да търси изход, да се бори. То го мъчеше. То го караше да блъска, да крещи...
И се радваше, когато потиснеше тази неудовлетвореност. Колко спокоен беше, как си седеше просто на пода и чакаше. Всъщност не чакаше нищо, нямаше какво да чака. Понякога съвсем неочаквано го връхлиташе друга мисъл - дали пък някой не чака него. Още по-лесно му беше да отхвърли и тази мисъл. Когато успееше да изчисти съзнанието си от всякакви мисли за това какво е навън си мислеше, че дори тук можеше да бъде да бъде приятно. Просто си седеше.
За какво бяха всички изхабени нерви, всичките тревоги, съмнения и блуждения... За нищо.
Помръдна глава в мрака - нищо както обикновено. Затвори очи. Същото. Отворени или затворени - нямаше значение, нали не виждаше.

* * * * * * * * *

- Мили, време е да ставаш, пак ще закъснееш... Направила съм ти закуска... Хайдеее, време е за работа...

*