автор: atinasa

Лек полъх на смрад и просмукваща се в костите влага. Тъмнината ни обгръща отвсякъде в луда тишина и безшумно скрибуцане на нокти по цимента...
Плъхове... навсякъде. Тихото клокочене на отходните води се смесва с дишането и биенето на десет сърца... Вслушваме се в нищото, за да чуем очаквания ек на стъпките на нашия спасител. Не знаем името му. Той не го каза и ние не го попитахме. В тия времена никой не пита за нещо, което не му е казано. Взаимното доверие просто се случва. С времето. Притихнали сме и ето, че от края на коридора се чува... приглушено... и се скриваме в сенките на чернотата край нас. Всеки ден е едно изпитание. Може да са го проследявали, може да ни е издал в момент на слабост... Оцеляваме. Отдавна сме забравили къде и откога сме. Не правим нищо, не говорим, не мърдаме... Защото ТЕ са навсякъде... Отчетливо започва да се различава неритмичната, накуцваща походка на човека, който рискува и себе си и нас... за да ни донесе дневната дажба вода и храна. Количеството е смехотворно. В едно отдавна забравено време би стигнало за лека вечеря на четиричленно семейство. Сега нахранва десет човека - за закуска, обед и вечеря... по-голямо количество би привлекло нежелани погледи. И макар да сме на различни възрасти, с различни потребности, никой не се отказва от дажбата си. Оцеляваме... Водата също не стига. Край нас се леят тонове, но само сеят мръсотия и зловония. Така, че сме доволни и на няколко глътки от живителната течност... Тишината е нарушена от хищното мляскане на храната и шумното засмукване от шишетата... Макар да не виждаме лицето му, в мрака се усеща усмивка на удовлетворение. И ние отвръщаме със същото. Отдавна сме забравили кои сме, няма спомени за лица, имена... тук не са нужни... Всеки се бори със себе си и смъртта... всеки по своите възможности. За сега сме оцелели ние... от общо двадесет и пет. Слабите и децата... плъховете и лудостта си свършиха работата. Приключваме с пиршеството и той си тръгва с тихи, бавни, неравномерни крачки... До утре. Може би.
Измина доста време откакто родих. Борбата за мен е двойна. Битката е на няколко фронта. Ужасявам се при мисълта, че ще заваря някоя гадна, мръсна твар да гризе живото ми дете... никой не отстъпва и грам от храната си, макар че аз трябва да храня двама... Не им се сърдя. Живот. Всеки очаква живот след този кошмар. Хигиена... Няма такава. По канала се носят знайни и незнайни болести и боклуци. А ние сме на около метър и половина от тях... в най-добрия случай. Има моменти, в които се налага да се катерим по гладките стени - там, край нашите съквартиранти и врагове... и да оставаме висящи с часове, вкопчени в нищото... Пак се събужда и пак е гладно. Няма мляко - нито храната нито, водата стигат, за да го има. Хайде поспи още малко, мило мое. Може би някой ден и ти ще се нахраниш добре. Плаче. Дори да слагам ръката си пред устата му, шумът е издайнически и най-вече твърде силен. Усещам все по-ясно вперените погледи в мен. Тъмнината може да се реже с нож, но ... Отначало ме гледаха умолително... сега вече са враждебно настроени. Държа детето си постоянно на ръце, дори и в невъзможни моменти... Страх ме е не само от плъховете вече... а и от хората край мен. Започвам тихичко да мънкам под носа си някаква приспивна песен, смътен спомен от някъде... и някога... Не помня от кога не съм го хранила. Заспа и вече не се събуди... Няма къде да погребваме жертвите. Има две възможности - или плъховете, или канала. Нее. Няма да им позволя да го гризат. Решавам да го пусна в канала. Така или иначе всичката тая вода отива в морето. Опитвам се да си представя морската шир... сивота... не помня... Бавно се изправям и поемам с бебето си на ръце. Миг преди да го пусна във водата усещам як захват. Някой ме обръща и застава срещу мен. Настояват да го дам на плъховете, понеже може да ни издаде, ако го забележат. Изстръпвам. Оставам на крака, въпреки това. Казват да го отнеса в другия коридор, за да не чувам онова, което се случва. Тръгвам. Нямам право да рискувам осем живота, заради един мъртвец. Бил той и бебето ми. Когато свивам зад ъгъла , съм решила. Ще го пусна в другия канал. Никой няма да разбере. Няма как. Навеждам се и целувам детенцето си, за сбогом... може би в друго време, на друго място щеше да е различно... Малкото телце леко цопна и водата го понесе. Стоя загледана в нищото и се моля. За целия объркан свят, за безумията... Върнах се на мястото си и започнах да стоя и мълча.
Дочуваме стъпки. тежки, отмерени, репетирани до изтощение. Обхваща ни вцепенение. Твърде късно е да бягаме - ще ни чуят. Завиваме се през глава с дрипите - крием се. И виждаме сенки, светлина... Хората говорят на странен език, не разбираме и дума. Усещам как нечия ръка ме докосва. Не е груба. Сякаш търси... или се уверява, че съм жива... Първосигнално всеки от нас се опитва да се бори или да избяга... много сме слаби и за двете... и се предаваме. Приближава се някакъв силует и заговаря:
- Намерихме трупът на бебе и така ви открихме... Открихме много като вас. Войната свърши. Вие сте в безопасност.
Думите му звучат като камбанен звън от камбанарията на катедрала. Звукът от тежкия му гърлен глас се блъска в стените от двете страни на канала и се разлива като река по коридора... Всички тръгваме бавно, немощни към изхода на нашата свобода... дарена ни от моето бебе...
Изкачваме се опипом по стъпалата на цилиндричната шахта. Бойците пред нас повдигат капака и ............. ослепяваме..... Човекоплъхове.... Нападваме край отвора като опърлени нощни пеперуди от силната светлина, към която са се стремили. А часовникът на кулата бавно премества стрелките си и ние чуваме отмереното им тракане по циферблата...
И времето ни отново поема по своя път...