автор: ina_ivanova

Каква вечер само... Свежо-изкрящ сняг, неестествено- ярки звезди и кръгла „облещена" (както казваше баба ми) луна... Представям си точното място, на което бих искала да съм в такава нощ. Една малка хижичка, с огромна камина и още по-огромен прозорец към планината...
Ама какви мисли ми идват! Срещата, която ми предстои е последното нещо, което може да навява романтика и спомени... Откъде тези идеи?

Барчето, в което се оказвам обаче, ме връща години назад. Или времето тук е спряло, или аз съм остаряла.
Някога прекарвах часове на подобни места, а сега ме дразни и нелепото розово осветление, и стелещия се дим, и миризмата на застояло...
„Стегни се!" Повтарям си за пореден път и като се правя, че не забелязвам опипващите ме помътнели погледи се насочвам решително към първото свободно сепаре. Сядам, преглъщам отвращението си и се облягам смело на съмнително чистото стъкло на масата.
-За Вас? - изниква отнякъде сервитьорката и докато изчаква да се съвзема от гледката на убийствения й минижуп, изложена на нивото на погледа ми, прехвърля отегчено безумно голяма розова дъвка в неестествено-лилавите си устнички...
-Водка с кола- успявам да формулирам изречение, докато оглеждам девойчето на входа. Сигурна съм, че е тя, макар че ми се иска да греша. Та тя би могла да ми е дъщеря!
-Госпожа Колева?
-Камелия, нали?- подавам й ръка с усмивка, която явно я шокира. Представям си как досега е стояла на ъгъла, репетирайки думи и реплики, с които да ме впечатли. Подготовката й обаче се оказва слаба за такова посрещане.
-Става въпрос за Боби, нали? Слушам те!
-Мооля?
-Какво ще пиеш?- дожалява ми и решавам да й дам време да се съвземе.
-Джин с тоник...
Е, поне вкус има. Не се налива с някой от модерните скапани коктейли. Изчаквам да й донесат чашата, да опие и вече позагубила търпение, започвам може би малко остро:
-Какво толкова важно имаш да ми кажеш, че ме вкара в този бардак?
-Обичам го!- вирва насреща ми очарователното си носле. Явно очаква да я зашлевя... А аз едва сдържам желанието си да се разсмея или... да я прегърна. Няма да го направя, разбира се. Спокойствието, с което приемам изявлението й е достатъчно стресиращо.
-А той?
-Какво той?
-Мислиш ли, че те обича?
-Въобразявате си, че знаете всичко, нали?
-Не. Не знам дори защо ми го казваш? Какво искаш от мен?
-Да го оставите намира! Той не е щастлив с Вас!
О, не. Не може да е толкова елементарна. Сега остава да добави, че ще му се посвети, ще го направи наистина щастлив... Боби, миличък... дотам ли стигнахме?
-Защо мислиш така?
-Защото никой, който обича жена си или поне малко я уважава не би завел друга в спалнята й!
Едно на нула! Удар под кръста. Коварен, но премерено-точен. Само че играта на думи, промяната в посоката на разговора и умението да запазвам спокойствие във всяка ситуация са част от професията ми. Тя няма представа с кого си има работа. Както и защо съм тук... Още по-малко пък, че знам за цялата история повече от нея самата...
Мисля си къде ли щях да съм сега, ако на нейните години бях събрала тази смелост, да кажа на една жена- „Обичам го!"... Мисля колко безумно, безнадеждно и безсмислено ме обичаше той. Колко изгубена, объркана и сама бях когато си тръгнах. Колко злоба и гняв имаше около мен. И колко години изгубих в случайни връзки...
Ако тогава някой ми беше подал ръка, ако ми беше казал...
Но дали тя има нужда от това? Странно-нежния поглед, с който гали наистина неуместно-скъпото ми за това място палто, капризно присвитите устни, ме отрезвяват... Донякъде...
-Казвал ли ти е, че те обича?- връщам я рязко към действителността.
-Не...- е, поне е откровена.
-Но си сигурна, че иска точно теб? Защо?
-Защото ти не забелязваш нищо освен сделките си и себе си!- забравя учтивото обръщение докато отпива жадно от втория джин.
-А ти ще го гледаш в очите? Мислиш ли, че ще е щастлив ако го посрещаш с топла супа и още по-топла усмивка? А какво ще стане с теб? С твоя живот? Да обичаш не значи да се посветиш на някого, мила...
-Прекъсвам ли нещо?
Гласа на Борислав е над главите ни. Придърпва стол докато ни оглежда внимателно и сяда. Неволно се сравнявам с нея. Знам, че изглеждам добре за годините си, но до нейната предизвикателна, дръзка свежест се чувствам стара и уморена.
Как ли ме е намерил? Никой освен секретарката ни, не знаеше къде съм. Значи утре трябва да й благодаря. Така ще й благодаря, че ще ме запомни завинаги.
-Не. Жена ти тъкмо ми обясняваше тънкостите на съвместния живот.
Изражението е толкова нагло-самоуверено, че вече ми е ясно на кого дължа „височайшето" посещение. Значи след като ме извика си се обадила и на него! Какъв ли скандал очакваш? Какво мислиш, че ще постигнеш? Мило, наивно, глупаво дете... Не виждаш ли как те гледа?
-Не ми е жена- толкова е кротък и нежен.
-Искаш да кажеш... Но това означава...
На крилете на щастието... Има такъв израз. Сега си точно там... А знаеш ли как се пада от толкова високо?
-Означава, че имаме много повече общи неща от един брак- в тона му започват да се прокрадват едва доловими стоманени нотки. Явно губи търпение.
-Това няма значение. Обичам те! Ти си всичко, което искам!
-Наистина? И как ме избра сред тълпата между краката си?
-Млъкни! Да не си посмял!- крещя... А той се обръща бавно към мен и наистина млъква. Мълчи и ме гледа. Вече знае, че съм видяла себе си в нея, че се опитах да й дам ръката, която тогава нямах - Стори ми се... Повярвах, че наистина те обича...
-Не. Просто се е вкопчила в първия, който се е отнесъл към нея човешки. Това, че се оказва някой с известно положение и пари е било добре дошло. Събра ни тук, за да предизвика скандал... Извинявай! Никога... Никога повече...
-Стига глупости! Само да не е толкова тъпо, може ли?
-Вие сте луди!-истерията й ме отблъсква...-Значи изневярата е поредното семейно забавление? Сигурно и тройки си правите?
-Съжалявам- вече не искам да я спасявам. Уморена съм- Не си мой тип.
-Тя не си ти, Маги. Не трябваше...- Борислав е вече наистина спокоен, притихнал, виновен.
-Да си вървим.
-Обичам те.
-Знам.
Поемам ръката му и се изправям.
-С охраната ли си?- заяждам се с дежурната ни закачка, която точно тук изглежда съвсем уместна.
-Не. С половината ще се оправя, на другата половина ще раздам чекове- побутва ме към изхода уж небрежно, без да изпуска от очи впитите върху ни настръхнали погледи.
-Не ме вкарвай повече на такива места- въздъхва като излизаме
-Обещавам - кимам малко нервно и сядам в колата.
Пред къщи спира. Гледам ръцете му вкопчени във волана...
-Съжалявам, Маги.
-Знам. Стига толкова. Да се прибираме.
-Искаш ли?
Обичам ли го точно в този момент? Сигурно, щом се чувам да казвам:
-Да...
-Знаеш ли...
-Моля те. Да не говорим повече за това.
Когато говорим, когато обясняваме, понякога се разминаваме. А знаем всичко, повече от необходимото, повече от допустимото един за друг.
-Не ми позволявай повече. Не ме оставяй да го направя пак- шепне малко по-късно, в просъница.
Само ако знаех... Само ако знаех как да спестя всички тези абсурдни ситуации и на двама ни. Толкова пъти се нараняваме до безумие. Само, за да осъзнаем, че жаждата, необходимостта или пък любовта ни е по-силна от нас... Въпреки цинизма, маниите и претенциите ни.
-Кажи ми го, Маги...
Наистина ли ме обичаш толкова колкото си въобразяваш? Наистина ли надживяхме тръпката и потънахме?
Не знам. Знам само, че няма да заспиш докато не го чуеш... Че вече толкова години не заспиваш преди да си чул:
-Обичам те, слънце. Знаеш, че те обичам повече отколкото мога да понеса.
-Знам. Но искам да ми го казваш. Не се уморявай да ми го казваш, моля те!
-Няма. Заспивай...