автор: ivo4olakov

Друго забавно късо разказче от поредицата "Голямото прецакване" на Иво Чолаков
Кривнах леко с волана, защото пешеходецът ме стресна. Колата се повъртя по заснежения път и спря, а човекът ме догони:
- Ще ме закараш ли до града? - попита премръзнал той.
- Натам съм тръгнал, качвай се!
Щом седна, непознатият се оплака:
- Останах без кола насред пътя, а пък и то една кола…
- Авария ли? - попитах без особен интерес.
- Бедствие! - отговори пътникът, разтривайки пръстите си - Тинчето
ми разказа играта.
Очаквах да чуя история за женското коварство и мъдро заключих:
- Сузи или Фани, Гинчето или Тинчето - хлътнеш ли, те разиграват…
- Всъщност се казва Кристина, но и викам Тинчето. - миловидно просъска
той през зъби. - И не съм хлътнал, а тя ми се натрапи като си купих кола… Цял живот се стремя към "Ес"-класата на "Мерцедес" - въртя бизнес, уважават ме, известен съм, но чак сега си позволих този разкош - последен модел с всички екстри, с климатик и кожен салон. Охарчих се, направих застраховка и не щеш ли - Тинчето.
- Това им е в природата. - забелязах, а той кармично ми отвърна:
- Да, природата!.. Всяка друга полска мишка би се настанила в "Трабант".
Оказа се, че Тинчето е малка гризла, удостоила с посещение колата му, докато била в някакъв склад. Откривайки наръфаните салфетки в джабката, великодушно нарекъл коледната си изненада Кристина - по случай празника, а сетне се отдал на заслужено веселие. Обясних му, че е постъпил добре - не трябва да се хабим за разни дреболии, а той през сълзи продължи:
- Дреболии ли? Не съм в час заради изчадието, бизнесът ми пропада, язък
и за колата… Сега никой не би дал за нея повече от хилядарка…
- За мишката ли? - пошегувах се аз, а той ме погледна възмутено:
- Как за мишката бе - за Мерцедеса… За нея пари давам да я разкарат, но
се инати. Като почна да ръфа "кожения салон", заложих капани - пръстите ми попадаха в тях, но тя не. Падаше си по кожата… и жиците. Два пъти инсталацията даде на късо, а застрахователите отказваха да приемат, че Тинчето е "природно бедствие". Смених таблото и електриката, нямам климатик - тръбите са продупчени, как иначе ще се придвижва от двигателя през купето до багажника и обратно?
Съчувствено му предложих я отрови. Нещастникът пробвал, но тя не вкусвала.
Опитвал да прогони злодея и с газ - от тогава очите му сълзяли в лимузината...
- Чувал съм - подметнах - че при стрес гризачите напускат своите убежища.
- И аз чух, но не е вярно! Вече имам фобия - втълпих си, че това чудовище
е Божие наказание… че иска да ме умори… и за малко да драсна клечката в бензина.
- Има и други начини. - продължих с убеждението, че щом не е подпалил
автомобила, значи е здравомислещ, но той ме опроверга:
- Опитах някои, но без ефект… Беше ми жал за колата, но заради тази
напаст я зажулих петдесетина метра по мантинелата.
Предположих, че затова сега пътува на стоп, но той поясни:
- Не, взеха я от "Пътна помощ", но в колата им нямаше място и предложиха
да ме теглят в Мерцедеса. Предпочетох да пътувам на стоп - без компанията на онова добиче. Щом си стабилизирам здравето и си оправя бизнеса, ще пътувам с такси! Може да е непрестижно, но друг автомобил няма да купя…Че то по-срамно има ли - човек с "Ес"-класа да пътува на стоп. Добре, че медиите не знаят за резила, че ако пишат…
Журналистическата ми карта беше на таблото и се почувствах неловко, но той не я видя. Както се оказа, бил недоскив заради обгазеното купе - престоял вътре три часа. Вече бяхме в града, но чаках да ми доразкаже своята злощастна история:
- Изведнъж всичко по таблото светна, и се уплаших, че ново късо съединение
ще е фатално. Нещо повече - имобилайзерът се включи и колата спря, а навън почна силен снеговалеж. Поради липсата на климатик бях карал на студено, а очите ми сълзяха и бях отворил прозорците. Хубаво, ама те се затвориха заради борд-компютъра, централното заключване блокира и аз стоях в колата просълзен, замръзнал и обречен на проклетата зъбла. С ръкомахане търсих помощ от минаващите коли, но те не допускаха, че баровец с такъв автомобил може да има проблеми. По мобилния викнах "Пътна помощ", но имало задръствания… Дойдоха след три часа и още толкова ме търсиха под снега. Счупиха стъклото, измъкнаха ме и взеха колата. Предложих да я оставят и да вземат мен, но отказаха - имало магистрални апаши… Да бяха я обезкостили джамбазите, Тинчето можеше да изскочи, ама щом и митничарите не я откриха…
- Какво за митничарите? - заинтригувах се, а той се сепна:
- Не ти ли казах, че съм опитал всичко? Пуснах си анонимен сигнал, че мъж
с моето описание прекарва дрога в ампули, имплантирани в стомахчетата на гризачи. Чудя се как ми хрумна подобна глупост… По телефона не повярваха, но на митницата ми поискаха рушвет. Отказах, а те ме пуснаха въпреки моите "самопризнания" за мишката с ампулката - заявиха, че имала законното право на "индивидуална дозичка".
Преди да зажули мантинелата някакви ловци пробвали с обучени котки, но от
страх пред зъбатката и сълзливата обстановка, само една маца се престрашила, влезнала в купето и излезнала през резервоара… Май е излязла "през багажника", но не исках да му противореча. Вече замислях този разказ, когато той съзря моята карта. Помоли за лист хартия и написа договор за покупко-продажба на МПС. Не посочи
цена, само ми връчи ми талона с ключовете. Изкара "джобни" за ремонт и ме закле нищо да не публикувам. Това за него било изгодно - нов живот без спомени от Тинчето.
Поправих колата и поех по пътя на провала. Единственото, което отклони гризанката от "салона", бе луксозното конкурентно списание. То излизаше веднъж седмично и беше скъпо, но ако вечер на седалката нямаше нов екземпляр от него, мишката нападаше кожата. Пробутах стари броеве от седмичника, в който работех, но тя се щадеше от неговото съдържание. Заподозряха ме в симпатии към конкуренцията, а и служебно се провалях - ако не напишех нещо интересно, щях да бъда уволнен. Имах основание да наруша обещанието си пред онзи, който си купи спокойствие с цената на един мерцедес… Или да му върна прецакването, предлагайки на читателите най-после оригинален материал. Още повече, имах време да го напиша - бях арестуван за хулиганство, когато драснах клечката на колата. Не на последно място го дължа пред светлата памет на Тинчето, с надеждата, че се е споминала.




Иво Чолаков