автор: Silver Wolfess

Прегърбен от сол, с нераздадена нежност,
денят си отива, след него и ти,
гнезди във очите ми гларус бездомен,
изгубил следите в горчиви треви.
В безсънния бяг на вълни те събирам -
кажи ми какво е морето без звук.
Мъглата крайбрежна ме иска във сиво
и тъничък вик отчаяние чух.
Лиричната слабост не ми е присъща,
но времето влачи след мене нозе,
прибира си дните и нищо не връща,
А пътят къде ме отвежда...къде?
При лодки задрямали, тежки от унес,
сред сън на тръстики в лиманни води,
и тихо душата гризат дървояди,
и гние дървото - дори не боли.
И пак ще се връщам,където били сме -
на синьото пленници в синя мечта.
Оставям по пясъка кода записан -
ще чакам да дойдеш поне във съня.

А даже не зная дали те обичах...
Събрах те от шепот на сънни вълни.
От седем - остана ми струна едничка.
Заплачат ли рибите - тя ще звъни!

23.06.04

* - върху стар стих