автор: meiia

Не си мисли, че съм ти вярвала.
Душата ми е овдовяла покрай тебе.
С друг щеше да е по-добре навярно,
но аз за него и така не се огледах.
Да го съзра сред множеството други.
Да го помилвам с поглед и да го подканя
да ме намери и никога да не ме изгуби.
Да има на кого във бурите да се осланям.
А ти си буря сам и сам си гилотината,
с която много пъти адски съм умирала.
И не един палач, а все едно стотина,ти
си ме разкъсвал. И аз не съм те спирала.
Сега пред този пресен ров,копан с години,
стоя и пак те гледам с топлина останала.
И вместо да съм гневна, шепна ти "прости ми",
че такъв да те обичам аз не съм престанала.