"Не помня началото на живота си. Помня само морето. Вода, вълни...Те са живота ми.
Бях хлапак, когато се качих на един търговски кораб и от тогава посрещам и изпращам бреговете, както посрещам и изпращам изгревите и залезите. Моряците ме харесаха, а аз харесах тюркоазената шир, простираща се до хоризонта... и отвъд него. Ето там, всред безкрая започна моята история.
Имаше силна буря... Морето и небето се бяха слели в смъртоносна хватка, а ние - в кораба - бяхме насред бойното им поле... и няма измъкване. Черно, черно, черно... Само светкавици току раздираха тъмата и оставяха след себе си още по-черно... Трябваше да оцелеем и всички бяхме на борда, по въжетата, на мачтата... Капитанът умело водеше кораба през врящия ад и само той си знаеше как. Помня, като насън... появи се огромна вълна, сякаш зейнала паст ... Всеки от екипажа се хвърли към най-близкото и най-стабилно нещо край себе си... А вятъра ревеше... Тътен, оглушителен рев... И сякаш миг и вечност слети в едно - прилично на морско чудовише, огромната вода се сгромоляса върху кораба... Не... Върху руля,... и капитана ни... Той винаги очакваше, не остана изненадан... Мощната водна лапа го влачеше неумолимо към смъртта, а той все едно я укроти, задържа за миг, и с вперени очи в моите очи тихо, спокойно промълви "...жената..." и изчезна. Само за миг изчезна за винаги... Морето го прибра при себе си... Не помня след това, може би сме се предали, без капитана, изтощени... Спомням си това пробуждане...хм... като на сън. Над морето се стелеше лека мъгла, като воал, и слънчевите лъчи минаваха през нея... Магическо... Бурята беше утихнала... И аз започнах да търся своите приятели. Всички бяха на палубата. Скочих ловко и се приближих към тях. Всички мълчаха. И аз си спомних. "...жената...". Ще се обадя на жена му, когато се прибера...
Мъглата плавно пълзеше по водната повърхност и пред нас като с магическа пръчица се появи пристанище. Бяхме акустурали. Как, никой не знаеше. Зарадвахме се, след нощния кошмар имахме нужда да стъпим на твърда земя. Забелязахме странни жестове на хората на брега, опитваха се да ни кажат нещо, но бяхме доста далеч от тях. Хукнахме щастливи през мостика - предположихме, че ни посрещат. Току стъпили на сухо, осъзнахме ужаса изписан по лицата им. Заоглеждахме се един друг... а после се обърнахме към кораба и ... виждаше се само мачтата. Потъна. Седнахме да пийнем по нещо, за късмета си... и за капитана... "...жената...". Усетих някаква хладина да нахлува в тялото ми, започнах да си мисля, че той нямаше предвид своята жена... а нещо свързано с мен. Когато се стъмни все още дремех на стола си. И мислех. Огледах се - другите ги нямаше. Сигурно са отишли да потърсят къде да преспим. Изправих се с огромно усилие - чувствах се смазан. Но трябваше да ги намеря. Докато се оглеждах наоколо, срещнах младеж - малко хилав, иначе добре сложен, който метеше. Приближих се да попитам къде може да са отишли моите хора и дали случайно не ги е видял ....и разбрах, че той беше жена. Млада. Понеже бях вече на години, на които жените ме привличаха, онемях. Беше прекрасна, сияеше, пленяваше... Тя се усмихна - каза, че ги е видяла неотдавна на къде са поели, и ако я изчакам, ще ме заведе. Не след дълго се появи в семпла, но хубава рокля. Усмихна се отново и ме поведе. И колкото повече ме разпитваше за морето, толкова повече исках да съм с нея. Нежният вечерен вятър вееше в косите й, които немирно се гонеха по раменете й... и аз разбрах, че съм влюбен. Не виждах небето и звездите, не виждах лунните отблясъци по морските вълни... Само нея.
Започнах да се качвам на кораби, които да ме връщат при нея. И всеки път оставах омагьосан. И се оженихме. Бях щастлив. Не ми се пътуваше повече. Исках да й се наслаждавам, ден след ден, безкрайно... Един ден обаче се сетих. "... жената...". Ех, капитане. Жената. И мисълта започна да ме тормози - ден и нощ. Вървя като луд и все за това мисля. Коя? Къде? Не намирах отговор. Лично разказах на съпругата му за онази нощ, но и това не ми даде мира... И започна отново морето да ме влече, не както преди, сега търсех. И аз на знаех какво. Щях да го на меря обаче, на всяка цена. И тръгнах.
В малкото случаи, в които се прибирах у дома, престоя ми тежеше. Чувствах се като в клетка. Жена ми бе все тъй мила и добра, но това започна да ме дразни. Търсех друго място за приспиване. Първият път когато се прибрах, тя беше с бебе на ръце. Върнах се след кратко време, мислейки, че всичко ще се оправи... Постоях няколко дни, ама не ме свърташе. И пак си тръгнах. Скоро след това пак се върнах. По-дълго от преди ме беше нямало. А тя отново държеше бебе на ръце и край нея припкаше другото, малко поотраснало дете. Тръгнах си същата вечер... пак... За винаги. Имах цел. Трябваше да намеря "... жената...", която капитанът ми завеща предсмъртно.
Кръстосвах моретата на длъж и на шир. Обиколих целия свят. Видях всякакви жени, обичах ги, живях с тях... И си тръгвах. А ТЯ беше някъде там и ме чакаше. А аз остарявах... Станах капитан. Купих кораб и с него ходех където ме отвее вятъра...
Акустирам една вечер в малко пристанище. Събираха се страшни облаци и аз реших да не рискувам излишно. Поседнах с момчетата да хапнем и пийнем след дългото пътуване. Въздуха натежал, като олово... Станаха да потърсят място, за приспиване. И стария капитан реши да се разтъпче. Ходя, ама краката не ме държат. Олюлявам се и почти се срутвам като развалина, когато усещам как ме сграпчват под двете мишници. Бавно се изправям - с помощ. Забелязвам две млади лица, но е тъмно и не виждам повече.
-Добра вечер, капитане.
Оказват се две девойки. Когато се преместваме на по-светло съм омагьосан от младостта и красотата им. Гледам ги с широка отворени очи... а те ме повеждат нанякъде. Приближаваме малка схлупена къщурка, до сами скалите, а долу морето се пени, бушува... Посреща ни старица - прегърбена, кретаща. Вдига поглед - и аз я познавам...
- Хайде, моряко, тъкмо съм свалила котлето от огъня и питката съм увила...
Аз немея. Тя ... Аз я търся цял живот...Тя... "... жената..." . Поглеждам внучките си, децата на моите дъщери - два неземни ангела. И макар и остаряла, ЖЕНАТА, моята .... моята ... жена."..."
- Мамо, ти си чакала...
- 47 години, да. - старицата леко се усмихна и замижа от огъня, който се разпуши. Щастливо време изкарахме заедно, макар и на старини.
- Но мамо, той пак изчезна. Откъде знаеш, че не си е тръгнал пак.
- Зная. Вечерта, преди отново да изчезне, той донесе една котва. Онази, там на двора. И ми каза :" Мое последно пристанище ." После ме целуна и не се прибра нощта.
- Въпреки това...
Старицата вдигна ръка, за да прекъсне дъщеря си. Пое си дълбоко дъх и продължи:
- На следващия ден, когато бяхте отишли в гората, минаха местни момчетии - луди глави. Катерили се по скалите, чак до долу - до прибоя, точно под нашия двор... - жената се умълча.
- Нима...
- Да. Скочил е през ръба и е паднал на скалите - за винаги тук, при мен и при морето...
- Мамо, но ти никога не показа... ние никога не разбрахме... Крила си повече от 10 години... Ти дори не заплака...
Старицата се беше извъртяла на една страна и раменете й леко потрепериха. Нещо се отприщи в нея, ураган от спотайвани, грижливо прибирани и подреждани чувства. И тя заплака... за първи път...