автор: Satyrr

Когато не го правя и когато постелката „добре дошли" на прага ми се мръщи, защото подметките ми отново са кални, тогава я виждам.


ЖЕНАТА, КОЯТО СИ ВРЪЗВАШЕ
ШАПКАТА НА ПЛИТКИ


Аз съм си аз. Много неща съм и много такива са мен, но все пак съм си аз. Понякога затварям входната врата, заключвам я три пъти и слагам една картина пред шпионката, за да не влизат неканени погледи. Понякога дори поставям невидима защита, знам, че е невидима, защото и аз самият не я виждам. Друг път пък не правя така, но това е рядко.
Когато не го правя и когато постелката „добре дошли" на прага ми се мръщи, защото подметките ми отново са кални, тогава я виждам. Жената, която си връзва шапката на плитки, която жъне житните бали от косите си, а конете тичат в бездънната й рокля. Гонят се, състезават се и от време на време похапват от сеното, но никога не прекаляват. Никога. Аз също никога не го правя, никога не прекалявам искам да кажа. Поне не пред нея. Виждам я два пъти във времето, а то спира само за мен и конете продължават да тичат, което вече едва ли е само за мен. Но е прекрасно. Спира съвсем за малко, но достатъчно, за да видя усмивката и, та да мога после да я изпея на щурците и те да я запомнят, и нощем да се усмихват по нейния начин. Спират и плитките й, и сеното спира да се жъне, само конете тичат. И усмивката. Тогава съм малък щурец в малка пещера между две тухли в стената и свиря нейната усмивка.Аз съм хладните плочки между краката ни. И художникът, който ни рисува със сок от ягоди, и него съм, и четките, и картината, но пак съм си аз. Една завързана плитка пред безкрайните пътища в очите на една непозната жена. Онази, която си вързваше шапката на плитки.
Първият ден я виждам цяла, осъзнавам я, разучавам я и я поглъщам като снимка в онази моя вътрешна лента. После я крия под завивките, а те ми обещават да я пазят. Завинаги да я пазят, не просто ей тъй. И го правят, сигурен съм. Правят го и до днес.
На втория ден отварям вратата, а пред нея виси стативът ми, разперил дървените си крака на плочките. Чака ме. Аз съм неизвестен художник, с четка в ръка и купа с ягоди. Рисувам я със замах, дори без да я поглеждам. Тя е моето вдъхновение, моите хиляди желания, и въже изплетено от цветове е. Светлината през прозорците, гмуркаща се в ягодовия океан. А аз рисувам, някъде щурците пеят в хор стара мелодия. Припявам им докато й подавам купата с ягодите и аз съм малък щурец с цигулка в ръка и рисувам себе си заедно с нея, моят кадър, който вече съм виждал в някое списание, витрина, двор, екран, помещение, където тухлите по стените си разменят местата и ти се смеят със затворените очи на тракащият кълвач някъде навън.
Трети ден няма, а аз обичам да има дни, които минават. Разминавам се с тях като два локомотива сутрин, празни, огромни, несъществуващи един за друг, а понягога времето спира пред очите ми, натискам едно малко копченце някъде в мен е я заснемам, заснемам я завинаги. Нея. Правя го всеки ден, все-ки първи и втори ден, защото няма трети. Когато излизам на прага в коридора, наблюдаващ, с кални подметки, защото туку що съм се прибрал от търсенето й. А тя е тук, живее в съседната стая. Вързва шапката си на плитки и излиза, преплита се със слънцето и се усмихва на конете, надпреварващи се в нея, разпиляващи роклята й на едно поле слънчогледи, до което нямам достъп. Та пак съм си аз, малко камъче, търкалящо се по стълбите след воалите й. Следващо я навсякъде, макар осъзнаващо, че си е отишла.
Днес отварям вратата за първи път, пристъпвам плахо и я виждам, такава, каквато я сънувам денем. Преплитаща се с времето. Капка, която вятърът отнася в далечен океан, където стълбището не стига. Запомням я, но само толкова. Не мога да кажа нищо, щурците са взели думите ми за текст на мимолетна мелодия. И пеят, аз слушам, тя не. Потънал съм в полето със слънчотледи, където разказват, че съм се родил. Там искам да отида. Аз съм статуя в непознат музей, затворник в тясна клетка, носещ се надолу по водопада. Гледам я, косите й, усмивката, роклята, картината, изрисувана с ягодов сок по стената. А тя си има шпионка, малка дупка в нея, не, всъщност тя си е отишла, а аз виждам вратата й, затворената шпионка, и мястото отвъд, където е била преди малко, и където се надявам да бъде отново.
После примигвам, както тя вероятно примигва срещу слънцето някъде навън. Далеч. Няма я, днес денят ми я отне, а тя винаги е била там, където не съм я търсил. Но нищо. Утре е нов ден, един от следващите водопада, по който се нося. Ден, в който ще отворя вратата си отново, както не съм го правил от месеци. Ще я чакам да излезе и ще я наблюдавам. Дали не съм я търсил само за това? Може би просто обичам да я рисувам, да я гледам как си вързва шапката на плитки и заминава, да се нося из полето от слънчогледи, където казват, че съм се родил. Тогава съм конете в роклята й, розите, за които постоянно мисли. И стълбите пред нея съм, една по една. Е, въпреки това съм си аз. Какъвто бях и вчера и преди три дни. Такъв ще бъда и занапред. Поне до утре, когато я видя да вързва шапката си на плитки.
Тогава ще видим.


Peter®30.5.2006