автор: amebcho

Тишината е погълнала това място.
Стъпките ми се чуват оглушаващо силно докато ходя по улицата.
Колите също не вдигат никакъв шум. А хората са потънали в мълчание...
...Мълчание.
Затвор за душата на човека.
Всички тук - потънали в него.
Никакви гласове. Само вятърът, който носи листата от окапващите дървета, приглася на стъпките на странника.
Чудни порядки има в този град. Как ли се казва? Дали не е градът на немите хора?
Или някакъв голям дом за хора с увреждания?
Никаква идея...
Но се плаша.
По пустата улица виждам един просяк и се приближавам към него. Той ме забелязва и се скрива в един вход.
Аз извиквам:
-Ако дойдеш ще ти дам злато.
Но той остава някъде там и аз усещам погледът му, който се удря в гърба ми като камък. Тежко му беше на този човек. Но защо тогава се скри някъде там в нищото?
Продължавам да ходя из тази мълчалива земя.
Един пешеходец се опитва да пресече улицата, но потокът от коли е плътен.
Хващам го за ръката и с опитвам да му помогна, но колите сякаш виждот това и още по-усърдно започват да ни пречат. А нещо вътре в мен възнегодува - нали пешеходците имат права. Нали улиците не са само за коли. Дали?
Пешеходецът накрая се изкубва от мен и избягва в нищото. Нека бяга. Май на повечето от хората тук никой не може да им помогне.
Интересно само как ли я бяха докарали до това дередже, че нищо да не могат да направят в града си. Това не бе техният град, а те го бяха създали.
Стигам до една представително изглеждаща постройка. Над входа и има табелка
"Местно управление". И аз решавам да вляза вътре и да проверя дали някой няма да ми отговори н въпросите.
В коридорите е тъмно и задушно. От двете страни има врати, зад които се чува шум. Изглежда някой работи вътре. Значи все пак някой прави нещо тук.
Почуквам на една врата. Изчаквам няколко секунди и след това почуквам отново. Никой не ме поканя и аз решавам да вляза сам.
Вътре зад едно бюро на компютър щрака един съсухрен човек. Очите му са впити в монитора, а ръцете му бягат по клавиатурата. Той не ми обръща никакво внимание. Сякаш не съществувам.
-Добър ден-казвам аз - Ще ми кажете ли, какво става в този град? Защо хората не говорят?
Мълчание. Ръцете продължават да щракат по клавиатурата. Сякаш изобщо не ме чува. Надвесвам се над човека, но той пак не ме забелязва и продължава да щрака. Поглеждам в монитора и виждам, че той е изключен.
Решавам да изляза от този кабинет и да пробвам някой друг.
Продължавам малко по коридора и отварям една черна и висока врата, на която
пише "Кмет".
Гледката е подобна.
Един висок човек седи зад бюро и чете някакви документи. А цялото му бюро е зарито с хартия и самият той почти е потънал в нея. Но въпреки това продължава да чете и да хвърля пред себе си.
Опитвам се да го заговоря, но той също изобщо не усеща присъствието ми.
Отказвам се.
Ще се махам от това място. то ме ужасява. Не искам даже да знам какво ли е станало. Само искам да изчезна.
Тогава минавам до кабинката на портиера в кметството.
-Кого търсите?-пита ме той, а аз не мога да повярвам, че чувам най-накрая човешка реч. Казвам.
-Вас търся.
-Защо. Че тук има много по-високопоставении хора. Зашо тъкмо мен.
-Те не говорят.
-Сега са на работа-отвръща ми той. -Сега никой в тази страна няма право да говори, с изключение на мен. Аз трябва да осъществявам връзката вежду тях и другите хора.
Ужасен съм отново. Тези хора трябва да мълчат дванайсет часа на ден.
-Защо? Защо трябва да го правят?-питам и поглеждам умоляващо човека.
-Преди много се разсейваха и никой не си вършеше работата. Затова хората бяха много бедни и недоволстваха. Често се стигаше и до бунтове и до сваляне на правителства. Но никое ново правителство не можеше да помогне. Защото хората просто си говореха. И политиците ей така просто си говореха и ни искаха да си признаят, че това, което излиза от устите им са лъжи.
-Най накрая се появи едно ново правителство, с нови идеи, което наистина мислеше как да ни измъкне от трапа. То реши да забрани говоренето през работното време. И оттогава целият град през деня тъне в мълчание.
-Но това е нечовешко. Човекът се различава от животните по това, че може да си общува със себеподобните.
-Не човекът се различава от животните по това, че има строго определена работа и трябва да влага цялото си същество в нея-ми отвърна пазачът. -Затова и не е важно дали ще говори или не. Просто ако говоренето пречи на работата - то трябва да се спре.
Нещо не разбирах цялата работа.
-Ами тогава какво правят хората през останалото време-попитах аз като се надявах отговорът да е по-човешки от досегашните.
-Спят и работят допълнително-отвърна компетентно пазачът.-Вече почти не горорят и тогава защото са отвикнали. И най-вече - те проумяха колко вреден навик е това.
-Тогава с какво се забавляват?
-Работни състезания.
-А ако решат, че не искат да живеят вече така.
-Няма такава опастност-каза пазачът-Те вече не могат да решават.
-Кой тогава решава вместо тях.
-Управниците.
-Но и те са на същото положение.
-Тогава аз-отговори пазачът.
-А защо не се опиташ да ги оставиш да си живеят както преди-опитах се да го убедя.
-И да загубим напредъка си. Знаете ли само колко страни са се опитвали да изградят икономика като нашата. И досега никой не е успял. Ние държим първенството.
-Това е статистика.
-Но показва прогреса.
Изглежда тук нямаше какво да стане за да се променят нещата.
За малко си помислих дали да не го ударя по главата с един голям камък, който стоеше до краката ми. Но какъв смисъл. Нали хората не го искат. Пък и дали вече ще могат да поискат нещо вече. Не знам.
-Довиждане-казвам набързо на пазача.
-Не искате ли да разгледате забележителностите на града.
-Не мерси. Бързам. Пътувам по спешна работа.
-О-о-о-о. Добре тогава-казва пазачът и се прибира в будката си.
А аз с бърза крачка, дори и с лек бегом се измъквам от този ужасен град на паднали души. Не самото място ме плаши, а хората. Или по-скоро въпросът дали това са хора?