автор: homo_ludens

Помня дългите разговори, които водех с моят приятел Иван. С Иван никога не се карахме, но никога не бяхме на едно мнение. Той беше по-умният, а аз този , който повече се дразнеше в споровете, или поне този, който го показва.
Иван изобщо рядко показваше емоциите си, с което впрочем просто ужасно ме дразнеше. Най-неприятното за мен бе, че разбирах кога той не е прав за нещо, но не можех да го оборя.
Често ми се искаше споровете ни да прерастнат в сбивания, понеже знаех, че няма особени шансове срещу мен. Лошото бе, че някак си никога не успяхме да се скараме, камо ли да се сбием.
Иван се сваляше с едно момиче, което аз от преди харесвах, но никога не събрах смелост да и го кажа. Той също не беше от най-големите свалячи, но самодоволният му маниер привличаше момичетата. Аз направо подивях от злоба, като разбрах за тая работа, но си траех и не се показах, колко ми се искаше да го пребия. Не исках да му давам повод да се мисли за много "спокоен". Всичко продължаваше по старо му - често се срещахме, обикновено той подхващаше някаква тема, която знаеше, че ще ме жегне по някакъв начин и ще вляза в спор, а след това ще се запъна на позиция, в която даже не вярвам (а той естествено знае това) и поддържам само, заради спора, той пък ще се държи леко надменно, точно толкова, че да не премине границата и спокойно ще ми обясни, че не съм прав (представете си, че някой много учтиво ви каже, че сте глупав) и т.н. Често ми се искаше да престана да се занимавам с него, но в крайна сметка все аз го търсех. Причината бе, че винаги споровете ни приключваха така, че не можех просто да се оставя, все едно се признавах за победен.
Той обаче ставаше все по-нагъл. Отначало започна с тънки намеци относно момичето, за което споменах. Явно беше разбрал, че си падам по нея (в този малък град всичко се разбира) и естествено не можа да се стърпи да не ми го натрие в носа. Аз естествено от начало се правех на ударен. Уж не разбирах за какво и защо. Но все повече се нервирах и набирах злоба. Иван прехвърли всякаква мярка, започна съвсем открито да ме подпитва какво мисля за нея, дали случайно не я харесвам. Обиждаше ме в лицето. Аз не разбирах защо го прави, но той все повече и повече, започна да ми пада в очите. Уж беше по-умният и т.н., а правеше селски номера. Натрупах голяма злоба у себе си. Стигна се до там, че имах нуждата да ме унижават, за да черпя сила за злобата си. Естествено рано или късно щях да избухна. Един ден Иван си беше надянал особено самодоволната усмивчица и още от начало (един вид конкретно и по същество) започна да се подиграва с мен. Говореше ми за нея, а същевременно правеше такива плоски намекващи физиономийки, че просто не издършах. Както ми говореше нещо си там, аз ни в клин ни в ръкав му заявих, че е лайно, че е един скапан позйор, самодоволен комплексар и лайнар. Казах му още, че може да си задържи курвата и не пропуснах да отбележа, че е педал и нещастник.
Очаквах всякаква реакция от негова страна, най-вече някакъв ироничен коментар, присмех - нещичко такова, но той стоеше и ме гледаше доста глупаво, някак си стъписано, все едно нещо не е разбрал. Някаква почти извинителна усмивчица (каквато никога не бях виждал у него) се опита да изпълзи на лицето му, но угасна преждевременно и остана само стъписването. Тази реакция беше толкова странна за мен, че дори не можах да се насладя на триумфалното си "изливане". Почувствах се някак си гузно, обърнах се и си тръгнах. Не му се обадих повече. Само след няколко минути (като ми мина ядът) ми стана много неприятно. Реших да му се обадя, за да му се извиня. После реших, че е глупаво и се отказах.
След около седмица Иван дойде у нас. Аз доста сконфузен го посрещнах на врата. Не бях очаквал да дойде и ме хвана неподготвен. Този път беше мой ред да се стъписам. Оше от врата Иван започна да ми обяснява как му се изяснило цялото положение. Как едва сега си дава сметка. Говореше доста емоциаонлно, почти несвързано, абсолютно нетипично за него. Стана ясно, че той не се е свалял с онова момиче, а "съвсем, съвсем напротив", тя се срещала с него, за да му говори за мен(?!), че той в никакъв случай не е искал да ме засегне, че ми е говорел за нея, защото тя постоянно го разпитвала за мен, че тя много ме харесва. Каза ми, че винаги ме е смятал за приятел, че се възхищава на моята емоционална натура и "мисловни прозрения"(?!), че дори ми е завиждал, защото е смятал себе си за ограничен и скучен, че много се извинява(?!) и какво ли още не ми наговори. Аз естествено се почуствах като най - мръсното лайно. Сърцето ми се сви. Така се засрамих, че дума не можех да обеля. Гледах виновно, свел поглед в земята като провинил се първокласник (който междувременно се е насрал и напикал), нямах смелост да го погледна в очите. Тази цялата работа не продължи много дълго, защото (за голям късмет) родителите ми се прибраха и Иван си тръгна набързо.
След това отбягвах всякакви срещи с него. Засякохме се на улицата няколко пъти, държахме се като бегли познати. Дадох си сметка, че бях загубил приятел.
Тази случка ме държа месеци. Отрази ми се много зле и ме накара да прозра, че винаги съм бил едно лайно. Впоследствие ми мина.
Поуката от тази история ми се губи. Останах си все същият.