автор: Gargabela

Помамен от тихия звън на камбанки,
вървиш полуспящ през висока трева.
Лицето ти милват със клонче фиданки,
растящи край чиста, течаща вода.

Нощта е с красиви очи на момиче.
Усмихва се нежно и шепне - Ела!.
Недей и отказва. Кажи и - Обичам!
Не искаш да плаче, нали? Знам това.

Береш маргарити по диви поляни.
Листенца не късай. Ти знаеш. О, да -
обичан си нежно. С коси разпиляни
след тебе ще тича зелена Луна.

Ухае на лято. Ефирната тога
се свлича от рамо с цвят"слонова кост".
И аз не отричам, дори и да мога -
това е един съблазнителен мост

по който ще минеш - дете най-невинно
в един по-различен, по-истински свят,
във който да бъдеш добър е рутинно,
естествено право на всеки. Искрят

по кожата капчици див мед и мента,
в краката ти тихо, упойно цъфти.
Прелита пред погледа като кинолента,
това от което във тебе боли.

Далече в небето лилаво отлита.
Оставаш пречистен и светъл-душа
първична и свежа, която не пита
за утре, за вчера, за тъжни неща.

Звънят пак камбанки. И мамят. Вземи ме .
Да скитам обичам, щом с мен си и ти .
Целувай ме.Думи най-сладки шепни ми.
В кръвта ти се вливам.Със теб. До зори!