автор: hekata_5

Разказ-инпресия за усещането за смъртта...
- При мен хората нямат време да се пулят срещу Слънцето, защото знаят, че това после ще им коства солидна част от застрахователната им полица. Аз застраховам всичко - дори и хорските чувства, затова моите граждани не ги използват - за да не им се налага да плащат! Аз съм идеален - би казал града...



Слънцето неуморно следваше пътя си по небосклона. Четири очи неуморно го следяха от малката си тераска. Малката тераска на една малка хубава къщичка в планината, близо до града, в който никой, никога не беше се спирал, за да погледне Слънцето с любов. В този град, когато някой се сетеше да погледне към него, винаги се цупеше към небето и казваше: „Как може да пече точно по време на обедната почивка?!" и си отминаваше огорчен от наглостта му.
На тази малка тераска обаче, Слънцето не огорчаваше никого - то бе на почит и радваше с ежедневнотото си зарево очите им. Очите на един мъж, и на една жена. Те бяха различни - затова не живееха в града. Града би казал: „Глупаци - да се откажат от топлите ми апартаменти и да се заробят с онази примитивна къщурка. Без кино, без шумни улици и без съседи. Що за живот е това?!". Но града не го каза, защото не знаеше за тях. Те живееха там без да насочват вниманието на важни особи като града към себе си.
Той естесвено нямаше работа при тайните къщички, защото те не отговарят на концепцията на главните му архитекти! Тайните къщички са толкова презирани от града - той бе голям и в него живееше половината свят, следователно той бе много по-добър и мъдър от която и да е тайна къщичка.
- Тайните къщички са малки, прашни и по тях се пръскат много пари, за да ги поддържаш. А при мен - в архитектурният парк, хората идват и могат срещу много по-скомна, но обложена трижди с данъци сума да видят някоя и друга, но не коя да е порутена колиба. Моята порутена колиба. Аз съм идеален - би казал града...
Жената и Мъжът също не бяха кои да е мъж и жена. Жената бе много по-различна от която и да е жена в града, а Мъжът - е, той би бил много по-симпатичен на града, отколкото жената, защото още бе сляп за света.
- Все натам се взирам и нищо не откривам. Нима е толкова трудно?
- Не, просто не го правиш както трябва. - каза тя и допря глава у рамото му.
Той въздъхна. Не можеше да го направи като нея. Пак се опита. По дяволите! Пак не се получи, а така му се искаше да го направи правилно! Пак и пак, и пак. Защо? Къде ли греши?!
- Защо не мога?
- Още не си свикнал - за това трябва много време. Да погледнеш зад залязващото Слънце не е шега работа. Спокойно, никой не се е научил за един ден! - тя се усмихна и по лицето й заиграха жарунките, с които Слънцето милваше всичко наоколо.
Той я погледна - в очите й една сълза събираше сили, за да поеме по пътя си и да я издаде, че й е трудно вече да гледа.
- Умори ли се? - попита той. - Ако искаш ще се прибираме.
- Не, - отвърна тихо тя - искам да го видя за последно, преди да си отида. Моля те!
- Нима си сигурна, че ще си отидеш толкова скоро? Недей да говориш така!
- По-скоро е, отколкото си представяш.
На сутринта тя вече си беше отишла - небето я прие с фанфарен блясък и заря от сутрешни лъчи. Мъжът я погреба в двора на къщичката и всяка вечер седеше до надгробният камък, за да гледя залеза. От тук той се виждаше по-добре и Мъжът скоро видя какво има зад Слънцето! Там той виждаше Жената, вгедана в неговите очи.
И на двамата в очите се събираха сълзи, готови да ги издадт, че вече им е трудно да гледат!
Те бяха щастливи.
Това, не можеше да се каже за всички, естествено!