автор: amebcho

НИЕ СТОИМ ДО КОФИТЕ. ОТ ДРУГАТА СТРАНА НА УЛИЦАТА. И ВИ ГЛЕДАМЕ ИЗНЕНАДАНО. НЕ ВИ РАЗБИРАМЕ. НО И ВИЕ НЕ НИ РАЗБИРАТЕ.
Денят свърши и небето се скри в космоса над другото полукълбо.
И улиците се изпълниха с коли, а тротоарите поглъщаха ходещите
хора. Те се връщаха от работа. Избледнели, нерадостни, даже - нещастни.
Но никой нямаше смелост да си го признае. Затова гледаха в плочките.
Там виждаха нещастието си - в земята.
А ние се смеехме отсреща. Срещу потока на нещастието и на тъжните
работещи, пенсионери, разбити съдби, стояхме НИЕ.
И докато ровехме в кофите за боклук се смеехме на глас и ни смятаха за
луди.
Но очевидно това, че Те не ровеха в кофите ги правеше нещастни или пък
празният им живот на работещи зомбита.
-Да живее безработицата! Да живеете вие, които ни изхранвате с боклуците
си! - завика възторжено Петър.
И ние всички с ентусиазъм започнахме да го пригласяме.
А един тъжен, изморен човек с червени очи, потно чело и гъзарски
костюм се спря в тълпата и погледна с учуден поглед към нас. Устата
му беше отворена, а той, изглежда, беше учуден.
-Някакъв проблем? - го попитах аз като извиках, защото той беше от другата страна на улицата.
-Защо сте щастливи?
-Не знам-отвърнах му.
-Аз взимам заплата от хиляда лева - запелтечи той.
-Виж това си е твой проблем - се опитах да го успокоя. И за да го разведря възкликнах - Брей! Колко много пари.
Но той продължи пътя към дома си.
Така е при нас почти никой не спира. Не ни харесват. Ние сме декласираните
хора. Нас никой не ни смята даже за човеци.
Пак техен проблем. Нека се съсипват.
Ние пък ще се смеем...