автор: Mojsei

1.Лазарев е пределно ясен и категоричен, когато пише за себе си и за работата си следното:"Аз съм специалист по "гнойните рани" и "калта" на душата, което води до болести. Всичко, което разказвам, е принудителен метод за изчистване на душата. И доколкото ние успяваме да приемем това изчистване, дотолкова ще се изчисти душата"(с.371)
Много правдиви са и думите на Росана, когато прави констатацията, че малцина са тези, които се решават да газят през калта на човешкото съществуване, за да утвърждават неговата човечност. Ще добавя кратко, че през житейската кал пътища могат да прокарват тези, които вече са изградили способността си да остават чисти, т.е. тези, които не са подвластни на нейните закони, разгръщащи се като постоянен хаос от капани, примки и изненади.


2.Съгласен съм с Лазарев, когато посочва, че: "За да се излекува човек, трябва да се промени неговият мироглед" (с.370). Но тази позиция си остава твърде неясна и половинчата, ако не кажеш какво означава това. Авторът коректно посочва, че това е по-трудно от това да се опише живота на човека или да му се каже как да се моли(Вж.:с.370). Но важното премълчава, а то е свързано с това, че самото място на човека в обществото трябва непрекъснато да се променя като път на неговото развитие. Мястото на човека в обществото е сравнително устойчива величина, като историческа даденост, но в рамките на един живот, тя е и достатъчно динамична величина, когато се превърне в една от главните цели на самото общество. Днес, обективно мястото на човека в обществото се промени, защото и самото общество израстна на по-висока степен на своето развитие, но в тази нова рамка се преструктурира старо съдържание, което създава илюзията, че нещо се променя, а реално колизията на човечеството расте.


3. Системата на Лазарев, описана от него самият се свежда до разбирането на човека чрез три основни функции: любов към Бога, ядене и размножаване(Вж.: с.371). Но защо са нужни три функции, когато и любовта към Бога е достатъчна функция за описване на цялостното, т.е. на нормалното съществуване, стига достатъчно коректно да се посочи, че Бог, това не е нещо друго, освен израстналият до своята цялост индивид. Без ореола на споделената любов, каквото и развитие да постига индивидът, той не може да постигне своята цялост и обратно, на по-ниски други равнища на развитие, но при наличието на запазена невинност, като израз на божественото, индивидите са цялостни, т.е. нормални, т.е. щастливи.


4.Преди няколко години, на корицата на сп. "Живот" съм записал, че книгата "Живот" може успешно да бъде започната да се пише, когато
това стане колективно дело. Преди няколко седмици само, във връзка с текстовете, които публикувам в Интернет, Павлина, с псевдоним Лястовицата, даде ползотворната идея коментарната рубрика да се превърне в "кухня" за изработване на текстове за публикуване. Поетичните диалози, които правя с различни автори, започнах да ги публикувам, преди всичко за това, че те бележат пътя на практическата проблематика, с чието разработване и разрешаване съм свързан. През последните дни, някои коментари ми дадоха основание да ги цитирам като успешно разработващи проблематиката, по която работя. Един от авторите, с псевдоним Кармелитас, прави следното разсъждение върху преживяването на живота:" Живи са мъртвите които са разбрали, че са живели. Мъртви са живите души,защото едва ли някой оценява това, че всеки ден диша и надали стига до извода, че всеки ден е ново начало за нещо. А животът няма как да се живее като нормален - не и на този свят! Вярно е ,че има хора които живеят за да помагат, но те са рядкост, по скоро всеки "диша", за да оцелява.Въпросът е колко дълбоко си си поел въздух,за да издишаш негативното, но все нещо си остава в душата, нещо което да провокира мисълта и да я накара да работи.Малко са хората (които аз познавам), които да се замислят "какво ще бъде утре". Веднъж се живее, а хората се крепят на това,че има живот след смъртта. А кой знае....в крайна сметка не можеш да разбереш, докато не си отидеш от този свят. Може би колкото по-малко знаеш,толкова е по-добре, но желанието да разбереш какво се крие отвъд пределите на живота ни кара да си представяме "живота си след смъртта" и в същото време, всеки го е страх от нея. Просто никой няма толкова смелост да я посрещне с "отворени обятия" и в същото време върви с "рогата напред" и се опитва да пробожда съдбата, която никога за никой не е позната. Затова казвам, че животът ни поднася изненади, че той или дава, или граби. В крайна сметка, колкото по-голям опит имаш, толкова по-добър ставаш.Въпросът е до колко ще оцениш и ще си направиш преценката за ситуациите в които те е поставял.Не само да кажеш: "абе всичко мина,вече няма страшно".Страшно няма!Страшното е когато Животът ни поднася изненади, а именно тогава трябва да се доказва до колко си си научил урока.Просто няма смисъл да се повтарят едни и същи грешки милион пъти. А паяжината на живота е ловка и дори да разплиташ все се намира някакъв възел, който те стяга около врата. Колкото по-дълбоко си поемаш въздух, толково повече се разхлабва възелът. Бог е вътрешното ни "аз", но малко хора го намират в самите себе си.Всеки си има представа за живота, има идол и се стреми да бъде като него,така подтиска същината си и става роб на собствените си желания. Така се избиват комплекси и терзания за това дали си като Идола си , а ако не си, какво още ти липсва, за да бъдеш - променяш се изцяло и вече не си ти". Разбира се, това разсъждение на редица места буди възражения, но с това дава възможност да се разсъждава по различни насоки на съществуването.


5. Във връзка с механизмите на отклоненията Росана споделя следното:"Проблемът с греха не е в това, че не може да бъде простен, а в това, че може да се деформираш до там, че да не искаш вече да ти се прощава.От пристрастяване към греха можеш да се промениш до там, че той вече да не ти изглежда грях, злото да не ти се вижда толкова черно, т.е. ти без да усетиш можеш малко по малко да завъртиш светогледа си на 180 градуса, да не бъдеш вече себе си.
Емоциалността се руши поради неправилен живот.Именно за това в Библията грехът е наречен беззаконие, защото, за да се запази сетивността в нормални граници е нужно да има такива/граници/.Ние често се поставяме над моралните закони и те ни изглеждат ненужни, но така можем да стигнем до там,че дори лудостта да не бъде наша граница."


6.
Тя се кара, не подсмърча,
че с писане съм все зает,
а пък аз челото бърча
и играя роля на поет.

Но скоро осъзнах теглото-
да плача сред поетите, нещастен
и пак започнах в леглото
да правя монолога страстен.


7.
Гочовица пуснала пореден слух-
казала на леля Стана,
че един младеж, но малко глух,
чул Калина да говори:"Ще пристана!"

Всичко проверява леля Станка:
декизирала се бързо на Агент-
не останала в селото стопанка
да не чуе за незнайния левент.

Селото от новината онемя-
Гочовица, седнала до плета,
тихо, под мустак запя
и написа даже няколко куплета:

"Щом Калинка рано се събуди,
ще дочуе таз интрига
от съседките си луди
и ще почне врява да надига...

А когато почне да гълчи
и да търси тя поредния серсем,
леля Станка ще си замълчи:
младото да си хвърчи съвсем.

Щом започнат да събират смет,
леля Станка, като селски диригент,
ще започне да говори за късмет,
без да знаят, че е станала Агент".


8.
Онзи ден видях по жълтите павета-
галантен мъж да крачи след жена:
не беше никак тя предвзета,
протегне ли се, ще я хване с ръка.

-Поет съм аз, сърцето ми крещи-
прошепна той, докосвайки трептящо рамо.-
Аз стих ще ти напиша, но кажи,
дори с усмивка, обърни внимание само!

-Перото ти навярно ще хитрува,
а ти ме искаш за веднъж?!
Попитай драги, колко струва,
за да те усетя, че си мъж!?

-Ах, Музо, тука как върви?
Кажи цената актуална!
Сърцето вече не кърви,
а ти не ми изглеждаш сексуална...


9.
Събира тя момците рано
с оназ изтънчена извивка,
завършваща в потрепващото рамо
и багрена накрая от усмивка.

Това е тя - Петрана:
от всякъде е хубава жена-
косата й високо е прибрана
и винаги разхожда се сама.

А щом презрамката й лекичко изкочи,
потрепва с двете рамене
и поглед всеки ще проточи
към острите й колене.

В ръцете си тя носи женската съдба,
която сякаш казва:"Дръж!
Ще чуя искрената ти молба,
но трябва да покажеш, че си мъж!"

А щом се прибере в къщи,
готова е да си почине
и става Ангел същи-
та никой да не я подмине.


10.
-Слушай лельо Маро, но добре,
искам аз Петранка да ме разбере,
че по нея съм направо луд,
но излъчва тя към мене студ.

А фигурата й - една такава:
с поглед сякаш я събличам,
че тя сърце ми обладава
и сигурен съм...силно я обичам!

-Знам бе, Манчо! Дръж се като мъж
и Петранка ще е твоя,
че изпуснеш ли я ти веднъж,
ще угасне в сърцата зноя...

-Много съм ти благодарен лельо Маро-
не умея да съм тарикат,
но съветът ти, от време старо,
ще използвам и така ще съм благат.