автор: Mojsei

1.В зависимост от отношението си към труда - дали е собственик на средствата за произовдство или е принуден да продава работната си сила, а също така, в зависимост и от отношението си към продукта на труда - дали той е негов или в него се отчуждава собствената му сила, човек се отнася и към другите хора, чрез разделението на труда като технологическо и икономическо, а и към себе си чрез процеса на потреблението
От тази гледна точка, става възможно да разберем Лазарев, когато пише следното: "Човек живее като изпълнява дълга си пред Бога и пред другите хора" (с.328), а това е свързано с преплитането на отношението към другите с отношението към себе си. Онази обществена форма, която дълги години беше обозначавана като "социализъм" абсолютизираше отношението към другите. Обществото на свободната инициатива, обозначавано като "капитализъм" абсолютизира отношението към себе си. Постигането на хармония в общественото възпроизводство предполага да се хармонизират отношенията между хората, за да може и отношението към себе си да получи разцвет.Несъответствието между тези две отношения, в обществото вилнее под формите на бесния егоизъм, който обозначаваме като "корист". Лазарев правилно вижда каква е ролята на любовта в живота на човека, но не посочва нейния социален характер, когато пише следното: "Любовта е онова чувство, което не ни позволява да прилепваме към Земята и само този, който в името на любовта се е издигнал над расовите, класовите, имуществените, физическите и други бариери, може да получи истинско щастие, отредена на човека на Земята" (с.329). А работата е друга - любовта е онази способност на нормалния човек, за чието постигане ще трябва да се разрешат историческите противоречия в отношенията между хората.


2.Лазарев често използа термина "програма за самоунищожаване"
(Вж.:с. 330), който може рационално да бъде разбран като критична зона на негативната обремененост, при която животът на смъртта взема превес над нормалното умиране на живота. Такива хора аз наричам "живи мъртъвци". Разказвайки за един свой пациент, Лазарев казва същото като отбелязва следното:"Странно е, че човекът говори за някакви несполуки, а самият той не е вече жител на този свят"(с.330).


3.Лазарев прави интересно разсъждение, когато пише следното: "Когато казвам, че обичам Бога повече от любимия, това означава, че духовното в този човек аз обичам повече от физическото" (с.331). Но за какво са всички тези анализи ако духовното у човека ще обозначаваме с термина "Бог"? А щом нещата са такива, то ние нямаме различия в разбиранията си. Остава да премахнем изришната терминологична тавтология.


4.Състоянието на отказ от живота се превръща в причина за самоубийствата, но преди това и тази причина трябва да се види като следствие на различни обстоятелства. Лазарев много точно отбелязва, че агресията вече е преминала в самоагресия, при която човекът, от желание да унищожи другия човек, преминава в състояние, при което иска да унищожи себе си(Вж.: с. 334). Това състояние може да бъде разбрано като предел на негативната обремененост, стимулирана от средата. Спирането на интеграционните процеси чрез глобализацията води до самоунищожаване на човечеството, което тече и сега като процес, а не като някакъв обещаван катаклизъм, който също не е изключен.
Разрушаването на структурата на преживяването, с което светът нахлува само и единствено като непоносима болка в сетивата се превръща в нежелание да се живее.


5.Съвременното общество ражда в широки мащаби отчуждението между хората, което стимулира нещо противоположно - пристрастяването към случайни общности, което може да се разглежда като болестно състояние. От позициите на тази гледан точка, може да ес разбере Лазарев, когато пише следното: "На ниво емоции трябва напълно да ес преодолее прилепването къв отношенията" (с.341). Липсата на отношения убива по един начин, а пристрасяването към случайните общности води до същия резултат.


6.
Толкоз време, толкоз време
с тебе правиме Живот
и отново…и отново бреме
се оказва негов, но различен плод,
от постиганата между нас хармония
и затуй сърцето продължава да крещи-
блика ужасяващата какафония,
в която тук сме вече аз и ти…

Носиш в душата хармонична цялост,
чрез която следваш нишката Живот,
но назад във времето те тегли вялост
и взривява хаос - притесняващ скот.
В такава ситуация, непосилна
ти крещиш едностранчиво,
но признавам, пак си силна
и отчиташ чувството игриво.

Пред тебе съм - жесток и безпогрешен,
а ти грешиш на всяка крачка
и взорът ти, направо безутешен
отчита опита ми за закачка,
защото слели сме в нея добрина
в усилие да надвием безутешна мъка
по път от благородна ведрина,
по който ще те спъва винаги разлъка.

Пиши за цялостта, дори смутена,
за хаоса на разнородните процеси,
но вече, в душата притеснена,
ще греят не една и две, а три принцеси,
но тежкият конфликт на твоето общуване
показва, че не питаме кога
ще дойде време за добруване,
защото с тебе правим го сега.

Размислям над историята и ето
откривам път, но без тъга,
защото сме създали настроението, с което
удържаш поведението на любеща жена
и ведро в тъгата се усмихваш,
защото вече си познала цялостта,
а тя те кара и да прихваш,
отдавайки дължимото на радостта.


7.
Рано птиците в гората
нещо преподреждат-
с тревога в главата
ритмите си те нареждат-
питат, карат се, разпитват:
"Има ли солисти?"
нови ритми те опитват,
чувстват се артисти.
Препирните им замлъкват-
идва тишината...
Птиците защо ли млъкват?
Тихо е в гората.
Но избухва хорът- чува се далече,
песните им са спокойни,
няма да се карат вече:
ролите им са достойни.


8.
Името ти е вълнуващо - Виктория,
а перото ми душата ти съгледа
и сега ми сочиш траектория
в откровена и приятелска беседа.
Словото ти носи скрито назидание,
но сред ятото въздигаш ме за бог
и така, чрез двойно оправдание,
караш ме да бъда неизменно строг,
а това тълкувай като "скромен",
но в разговора тривиален
съм готов да приповдигна всеки спомен,
възвисил ме до човек нормален.
В своята нормалност съм различен,
както казва Лъки - уникален,
но оставащ си приличен-
шегобиец искрен, не банален.
Ти победно с мен запей
в гамата на разбирателство
и започвай смело с Мойсей
да твориш, показаното "огнено" приятелство!
А това, че погледът ми е критичен,
сочи на това, че съм сговорен
и поел по пътя прагматичен,
в приятелството съм изцяло отговорен.


9.
А пожарът е и бял,
но с цветовете на дъгата,
за да сътвори живота цял,
в който ти до мене си жената
с онзи поглед ласкав,
който неприятностите преобръща
и така - по пътя бляскав,
моята душа душата ти прегръща.

Любовта ни не е дар,
а създадена способност
и затуй ни е олтар,
очертал пътека на съдбовност.
Затова и полетът не е отново-
продължава той без край,
че не търсим огън наготово,
а го пазим в съградения ни рай.


10.
Текстовете ти ме затрудняват -
как достойно да им отговоря:
към емоцията ми настояват,
но ето, че със съвестта си споря.

Лъки с мене не общува,
а ми е законната съпруга,
твоето перо с моето добрува,
но за нас оставаш друга!?

В диалога ти си ми опора
при разкриване на разни нужди,
но събираме се хора,
в отношения паралелни - чужди.

Разгръщам аз желание да помогна,
но как да влезем в единство,
щом различието не мога да надмогна,
за да влезем всички в роднинство.

С мълчанието на Лъки аз се примирих,
но ето, че попадам в проблем,
а с тебе чрез приятелство, се възродих,
решавайки дилемата съвсем.

С изострена чувствителност за срам,
приех страданието с Лъки мълчаливо,
а приятелството ти не ме оставя сам
и поемам в диалога поетичен приветливо.