автор: homo_ludens

Все си губех ключовете. Ключарят като ме видеше и ми се смееше. Пак ли младеж? От същото, а? Веднъж се бяхме засекли в една кръчмица.
Все си губех ключовете. Ключарят като ме видеше и ми се смееще. Пак ли младеж? От същото, а? Веднъж се бяхме засекли в една кръчмица. Да си ключар било много специална работа. "Аз правя ключовете, с които хората започват нов живот." Ей такива неща ми разправя. "Ами аз, всеки път като си загубя ключовете нов живот ли започвам?" "Разбира се", казва хем си вярва. "Ами, че аз тогава трябваше да съм като котките, с девет живота". Обаче той - не, все неговото си знае. Не му казах, че си придава излишна важност, ама той разбра, че така си мисля. Казва: "не ги разбираш тия работи! Така е устроена вселената." Това всичкото вече на втора бутилка мента и не знам колко бири. Личеше си, че нямаше да заговори за това, ако не беше "so, so drunk". "Ако си загубиш ключовете това е знак. Ако намериш ключ, не е ли знак?" И ме гледа така все едно е много ясно, че е знак. "Значи, като си загубиш ключа трябва нещо да промениш, да започнеш или да приключиш. И още докато се чудиш какво трябва да направиш и кой виждаш първо? Мен - ключаря."Аз мръщя вежди. Не се чудя как да променя живота си, когато ходя да си вадя ключ. Обаче нищо не му казах. Нека си мисли, че е важен. Той разбра, че пак не му се връзвам и продължи(много му се искаше да ме убеди, че е важен). "Виж сега, цялата вселена е енергия и вибрации." Тук вече изпих "на екс" туко що налятата си чаша. "Едното повлича другото и така си взаимодайстват вибрациите, че се отразява дори в най-дребните неща." Вибрациите си бяха взаимодействали с главата му. Много се беше напил. Трудно му се разбираше. Аз се ядосах, не на него, а на себе си. Все се поставям в такива ситуации. Надигнах се рязко и му пожелах лека нощ. Той се скофти, но се разделихме като приятели. Живеех съвсем наблизо. С бързи крачки за седем, осем минути се прибирах. Бях се напил, но се справях добре. Изкачих шестте етажа на блока и застанах пред врата. Бъркам за ключове, ама не - пак ги бях затрил някъде. Започнах да мисля. Тогава се сетих. Докато Антон (така се казваше ключаря) ми разправяше за вибрациите, аз си играех с ключовете, а после набързо си тръгнах. Явно ги бях забравил там. Стана ми много тъпо. Изобщо не исках да се връщам, като се има пред вид начина, по който си тръгнах. Освен другото, трябваше да изтърпя и подмятанията на Антон. Охо младеж, пак от същото, а? Хе-хе, аз като ти разправям! Просто го виждах. Прерових пак всички джобове и тръгнах. Нищо друго не ми оставаше. По пътя се настроих да понеса всичко безизразно и дори да обърна нещата в своя полза: и какво стана като си забравих ключовете? видя ли, че нищо кой знае какво не стана. Още като наближих видях светлините на линейката. Някакво гадно, лепкаво чувство пропълзя през стомаха ми и ме удари в гърлото. Затичах се. Тъкмо вкарваха Антон в линайката. Качих се с него. Разпитвах наляво и надясно какво му е станало. Чух думата "удар", но никой не ми даде ясно обяснение. После разбрах, че ударът е бил сърдечен. В болницата не мигнах цяла нощ. Стабилизираха го. Ходих му на свиждане. Засякох се с жена му и дъщеря му. Той се оправи. Размина се с диета, препоръки и една торба лекарства. Повече не се видяхме. Останах с впечатлението, че съм му станал неприятен. Не беше нещо лично. Просто бях донесъл лоша вест на вестоносеца или нещо такова.
Така и не се върнах да си взема ключовете. С един ритник разбих врата (естествено не беше от дъбово дърво) и смених бравата. А скоро след това напуснах и квартирата. Беше на шестия етаж, а нямаше асансьор.