автор: homo_ludens

понеделник
седя и чакам лекаря да ме попита с какво оплакване съм дошъл. първо стоях прав после бъзмълвно с един поглед лекарят ми показа стола. само че лекарят не пита. поглежда ме пронизително, сегиз-тогиз, изпод вежди. прави се, че попълва някакви формуляри, ама аз нали го виждам, че нищо не прави. хладен поглед, целият като един въпрос. разбирам, че въпросът няма да се състои, затова казвам: идвам защото. телефонът ме прекъсва. лекарят извива вежди и вдига слушалката. за пръв път от както съм влязъл в кабинета, чувам гласа му(не броя нечленоразделното измръхтяване, което получих в отговор на моето такова) да, доктор Казъмюфтърджиев ще дойде(защо лекарите нямат нормални фамилии?) не, не щяло да стане объркване, да, дал е рецептата на... спирам да слушам. след 2 много дълги минути, лекарят затваря телефона. да...? прочиствам си гърлото...идвам защото ме боли главата.
да...? този път ме гледа право в очите. този път погледа му е като скалпел, който прави дисекция на жаба - хладен и сигурен, отдавна надмогнал способността да се гнуси от това, което разчленява. усещам как ми прави рентгенова снимка. за миг се видях през неговия скенер. лявото ми полукълбо изплю едно копие. не знам кога започна...преди месеци...реших, че трябва да направя нещо и т.н. излизам от кабинета. измрахтявам едно: доижднхне. в дясната ръка държа рецепта. в лявата ръка нищо не държа. не държа и на рецептата. влизам в аптека. разбирам каква е цената. излизам от аптеката и пускам рецептата на земята. сериозно било, нямало току тъй да ми мине и т.н.

вторник, няколко месеца по-късно

чакам психиатърът да ме заговори. седи срещу мен и ме гледа. психиатърът ми посочи стола и каза: заповядайте. след това седнах. няма телефон. психиатърът не извива вежди.кръстосал си е краката един връз друг(ляв връз десен)и бавно поклаща левия - като един неизказан въпрос.четвърт час по-късно аз му казвам, че съм тук, защото ме боли главата. психиатърът се поразмърдва на стола. да...? след това спирам да слушам.

сряда, няколко години по-късно

сега съм на 4 години. мириша въздуха. въздуха мирише така както мирише въздуха след като вали. сега гледам светлината. виждам много прах. прахта е там където е светлината. сега гледам сянката. като си мърдам дясната ръка и сянката се мърда.

четвъртък...

отдавна съм под водата. много надълбоко. студено и тъмно. много тъмно. понякога тъмнината се раздира от светещите пипала на някое мекотело заредено с електричество. когато това стане притаявам дъх и спирам да слушам.

петък

опари ме. отровно електрическо жило. пусна ми ток. волтова дъга. цветни петна. лявото ми полукълбо изплю едно копие.

събота

декомпресия. безкрайно бавно се изкачвам. току виж кръвта ми се пръснала.

неделя

сестрата ми дава да пия хапчета. аз послушно ги поглъщам. слушам лекарите. те си говорят. после ме извеждат в двора. слушам птиците. те си говорят. харесва ми пижамата, мирише приятно. един санитар ме развежда насам-натам. аз искам да си седя. да си почивам. нали дори Господ си е почивал на седмия ден?