автор: snqg_prez_lqtoto_

Когато си само далечна мисъл не ме плашиш. Тогава не изпитвам онова непреодолимо желание, което ме тегли към теб, напук на всякакъв разум.
Когато си близо …
Тогава някой друг сякаш превзема тялото ми, мозъка, душата. Тогава вървя с всички сили против себе си. Дълго не можех да разбера как е възможно това да съм аз. Сега мисля, че не съм. Когато си близо, в мен се задейства (уж надживяна отдавна) част, която приспива волята ми, притъпява същността ми, замъглява мечтите. Тя размива всичко, което имам и към което се стремя. И ме изстрелва сляпо към теб. Когато попадна под погледа ти, губя абсолютно всякаква сила. Представата ми за времето се изчерпва с едничкото "сега", желанията ми се опростяват до "искам те", щастието ми се изгражда от целувките ти. В тези моменти не ми трябва нищо. Изчезват болката, съмненията, трудностите. Животът губи всякакви реални очертания. Ти ме целуваш. И аз се разтапям в ръцете ти, забравила дори коя съм всъщност. Не ме интересува дали ме обичаш. Не искам това от теб. Интересува ме само начинът, по който ме караш да се чувствам. Не ми обещаваш бъдеще, не ме лъжеш за чувства, не ме нараняваш; ти ми даваш настоящето си. Тогава изпадам в безтегловност. Не се надявам, не мечтая, не мисля. Докосваш ме и това е, което искам. Целуваш ме и ми се струва, че след този миг едва ли ще дойде друг. Отношението ти към мен в тези моменти е абсолютното съвършенство, което мога да си представя, че съществува. Защото не е част от света. Нито от живота ми. Както и тези нощи не са част от времето.