автор: white_tulip

Жената има толкова лица,
Трепети в сърцето си побрани.
Толкова изстрадани Слънца,
Простени, но кървящи рани.
В очи е приютила тя света.
И знае- трябва да го брани
От него сам и от гнева ни.
Тя действа тихо, търпеливо
Да заживеем всички в мир
Тъга излъчва пестеливо.
Мисли образно и живо.
Мечтата своя неуморно вае
Всеотдайно се старае
За свят без рани и забрани.
С утрото тя среща Слънцето,
Рисува бъдеще с лъчите.
Отново пак засява зрънцето
На своята надежда в нас.
Приканва звънкия и глас
На сърцето нежно-силно
В проза и дори чрез рима
Любов в света да има.