автор: Svinskibut

I.

Късам листче по листче от маргаритката.

И се боря със себе си.

Трудно е.

Силна съм.

А все повече отслабвам.

Няма да мога да се спра. А трябва.

Вдигам слушалката - има сигнал. Затварям. Успях.

Отварям очи, защото филма не свършва. И така всяка нощ. Цял живот. Все един и същ сериал.

Само да можех да скоча по-високо, малко по-високо. Как ли го правят другите?

От горе всичко е забавно. Сигурна съм. Била съм и там, но не ми харесва.

Е тогава, защо бягам? Нали е по-добре да боли?

Ах да! Oчите и гласът.Те съществуват, а аз го знам.

А всичко наоколо цъфти лицемерно, защото чува че крещя.

Ставам досадна на себе си.

И пак чакам. Знам, но чакам. За да си дам урок.

Съмнявам се, че от урока болката в стомаха ще премине, но удрям с всички сили.

Нали съм силна, не мога да се примиря? А така искам.

Силните не си признават, а аз го направих.

Това е поп-фолк.

Странно.

Никой не разбра какво си признах.

Но плесницата за честност си я получих.

От болка не мога да заплача, само скърцам.

Никой не ми е виновен. Замислям се и пак изскърцвам.

Ох, само ако не беше вярно…

…нееееее в този сериал чудеса не стават, моля ви.

Много важно, и без това съм го гледала вече.Пак отварям очи.

Но не мога да спра да си спомням.

Мисля че разбрах. Всичко е заради онези ръце. Ръцете! Не гласа и очите.

Гади ми се от глупости.Скърцането започва.

Маргаритката не свършва.

Нямам избор- затварям очи.Усмихвам се, защото пак те обичам.


II.


Кой те прати там и тогава?

И после как да не се смея, като не виждам крилата, а знам че са там.

Внимавам!

Внимавай и ти.

Внимаваш, но по-малко.

Това не е добре. За мен.Само…

Вдигам гарда.

Поглеждаш ме.

Разтопих се.

Не!Аз не крия.Гордея се.

Ама че съм палячо.

Защо? Жена, която иска да бъде погалена…

…и спечелена

…но горда…

Каква жена съм аз?

Аз съм бик!

Кой не иска да умре красиво?

Не се смей!

Само аз знам за крилата.

Tова е наметало… на тореадор?!

Ами …,

ами… ама е късно.



III.

Нямам сили.

Унищожавам се.

Ти знаеш!

Ела.

Гледам. - Въздишки.

Трябва да тръгвам.

Влача се.

Само да имах дупка, в която да се завра да квича.

Трябва да си изкопая.


IV.

Дишам тежко, когато те сънувам…но само това ми остана.


V.

А не спирам да те сънувам.

Мисля, че тогава съм щастлива.



VI.

Толкова е хубаво да обичаш.

Толкова е нещастно да обичаш теб.

Не живея вече.

Или го правя наполовина.

Какво стана.

И защо пак…

Чудовище.

Тази дума постоянно крещи сама .

Сърчицето ми се свива и разпуска болезнено.

Съжалявам го.

Ако се обичах малко повече, щях да се спася.

За какво си ми.

Чудовище.

Вече не зная … нищо.

И след време всички ще се смеят на това,

а мен пак ще ме боли.

А колко други има като мен…

Ако знаеш само какво направи?!

Толкова искам да съм добра.

И успявам ...почти.

Но ти. Ах ти.

Мисля постоянно и решавам.

После, обратното и край.

И се моля. Да свърши…

Както и да е, но да свърши.

Чудовище.

Сладко ли ти е?

Яж,яж.Тъпчи.Връщай.

Искам само за миг да забравиш какво си.

За да те помилвам.

Вече и това ли не можеш.

Другите гледат…

Окови са това.

Болестта на необичания.

Мравката която моли да бъде смазана,

но стъпалото я отминава без да я види.

От вън не е така.

Никак не е сложно дори.

А вътре- лудост от въпроси без отговор.Страх.


VII.

Отговор.

Не искам да притежавам.

Нека си техен…

Обичам това което си.

С всичко черно и бяло.

…и синьо.

Смей се.

Жалко за маргаритките.


VIII.

Стига!

Пази тайната.

Грижи се за стените.

Ти!