автор: pord

Едно нещо имаше хубаво при комунизма - четеше се повечко. Но - както става винаги - и това хубаво не било за хубаво. Няколко поколения българи отраснаха с приказки и вяра в светлото бъдеще. Що вървеж падна към сияйните върхове на комунизма!
Пред нас блестяха житата, пушеха комините на фабриките, пееха юзините, развиваше се екстензивно родината, из родните селца и градчета на комунистическите величия никнеха цехове и заводчета, та да се даде поминък на населението… А какво се произвеждаше, с какво качество и конкуренто(не)способност, няма защо и да си припомняме - фалитът на фалшивата икономика си беше просто въпрос на време и обстоятелства.
И изведнъж приказката свърши. Но веднага - по закона, според който нищо в природата (и най-паче из Българско) не се губи, а само се проявява в нова форма - започна следващата. Заработи на пълни обороти фабриката за илюзии. И бачка и до днес, въпреки заклинанията на някои политици да я затворим.
Ала как да затвори, като някой непрекъснато я приватизира, а и желаещите да преливат от пусто в празно все не се свършват! Как става приватизацията? Много просто: с повечко или по-малко популизъм, с няколко кратки и ясни лозунга, които люленият в люлката на фолклора, сръбската музика и днешната чалга народец гълта като топъл хляб.
Ето че и цяла конференция се състоя на тема популизъм! Събраха се вечните политолози, социолози, журналя и прочие умници и откриха едновременно топлата вода и велосипеда. В крайна сметка стана ясно, че всички са ако не маскари, то са популисти, защото политика без популизъм нямало и не можело да има. Яд ги хвана старите партии, че някой все не ще да спазва правилата и да прилага популизъм в ограничени количества, колкото за комка, цвят и мирис!
И как няма да ги е яд, след като и те самите заработват на три смени във фабриката за илюзии? Как им се щеше само Оли Рен да е като Оле Затвори очички от приказката на Андерсен, която всички сме чели по времето на комунизма, когато се четеше повече!
Някога одописецът на партията Димитър Методиев бе съчинил следния стих: "Комунизмът не е храм, но и обор не е". Нещо като самокритично оправдание на царуващата безизходица.
Днес политиците и държавниците повтарят същото: че България не била за приказ, но ставала за прием, щото иначе щяло да излезе, че сме втора ръка хора.
А ние отдавна живеем с неща втора, че и трета употреба. Включително управляващи и опозиция.
И Оли Рен - пък и всички останали - добре виждат това. И не затварят очички, въпреки че и те са чели приказки като деца.