автор: barzashka

Във
въздуха се носи лилавото ухание на живот, на тръпнещо пулсиращо очакване.
Погледите се кръстосват в едномигови дуели и се разпиляват във вятъра и
слънцето, премрежват се и се превръщат в роса.
Във
въздуха се носи лилавото ухание на живот, на тръпнещо пулсиращо очакване. Погледите се кръстосват в едномигови дуели и се разпиляват във вятъра и слънцето, премрежват се и се превръщат в роса.


Аз се гоня
със стъпките ми... търсим се... надбягваме се и танцуваме... хората ни се
мръщят, защото ние се смеем, ликуваме... и живеем. В краката ми шумата съска, в
косата ми слънцето се разпръсква, в ръцете ми вятърът се заплита... безсилни,
безпомощни. Аз съм на друг.


А ти ме
чакаш някъде. Или никъде. Не знам. А ти ме сънуваш, но задушена в клоните на
увяхнало дърво. Прекалено съм жива, за да бъда хербарий в колекция от лесни
победи. Прекалено съм себе си, за да се превърна в обикновено есенно листо
между страници на книга. Прекалено съм свободна, за да принадлежа на илюзии.
Прекалено...


А аз си
вървя по шумата, по клоните, по вятъра, по четирите стени на стаята, спя на тавана на черупката, която крепи
света... и те сънувам прозрачен.


Ще се
разплискам по теб и ще те отнеса като отлив навътре в себе си. Не. Теб те е
страх. Ти не умееш да умираш, не знаеш как да се раждаш. Нямаш представа какво
е да се въргаляш в девствен сняг и в девствена лава.


Не. Ти не
си достатъчно жив, за да се бориш за мен. Не си достатъчно себе си.

А аз? Аз си вървя по
пулсиращата кръв на живота. Виждаш ли ме?