автор: Mojsei

1.Професионалният опит на Лазарев е респектиращ. Той не изказва коректно връзките и зависимостите, които описва, но важното е, че ги познава и ги посочва правилно
Ето един пример, когато казва следното:"Помислих си, че законите на етиката на ниво чувство, което ние често пренебрегваме, са преди всичко законите на нашето собствено оцеляване. Учените дълго са се опитвали да открият това, което свързва дълголетниците: оказва се, че това е правилното емоционално отношение към света. Всички дълголетници са добродушни хора, те не отговарят с ненавист или осъждане на неприятна за тях ситуация. Това е именно вътрешното смирение, умението да не се прилепваш към земното, да не го обожестяваш. А когато човек е силно прикрепен към земното, той може да се отрече, да предаде, т.е. логиката на тялото побеждава логиката на духа" (с.267). Първо, нека да уточним, че става въпрос за законите на нравствеността, обединени от закономерността на смятостта и второ, тези закони на нивото на емоциите, започват да функционират като наша хармонична изграденост, разкривана чрез смирението ни, а то е хармонизиране на средата като наша вътрешна изграденост и следователно няма място противопоставянето на материалното на духовното. Човек опознава обективмните закони по единствено възможния начин като ги субективира, за да им се подчини и така да постига хармонията със света, достигайки до хармония със себе си.


2. Книгите на Лазарев се издават в големи тиражи. "И въприки това - пише той - нещо не достига"(с.268-269). Ето защо, той си поставя за цел да даде система за промяна на мирогледа и решението на въпроса вижда в покаянието чрез молитва, чрез любовта към бога. Но като видим, че любовта към бота е собственото ни озарение от интелектуалната ни изграденост, а мирогледа го видим във връзка с осъзнаване на собственото ни място в обществото, става ясно, че свалянето на бог от небесата в душите на хората е напълно реален социален процес, който има духовното като своя страна. Да, но Лазарев стои много далеч от тази логика на нещата. Той пише:"На човека също са присъщи две логики: логиката на духа, която го свързва с Бога и логиката на тялото, която го свързва със Земята. Логиката на духа е винаги по-висша от логиката на тялото"(с.271). Нещастното раздвоентие на човека е исторически факт, но той не му е присъщ, а обратно - той му е противоестествен и затова човечеството още се намира на етапа на своята предистория. Да, но с обединяването на човеството възникват нови възможности за възпроизводството на човешката цялост, което изразява патоса на времето в което живеем, а това предполага и промяна в мирогледната ориентация на човека.


3.Пристрастяването към мъдростта, за което пише Лазарев, се наблюдава при Кубрат Томов, който си внушава, че е направил точната диагноза на болното човечество, когато пише следното:"И така, ние българите, даваме точната диагноза на заболяването на земната цивилизация: тя се ръководи от погрешна йерархия на ценностите си. За висши са приети материалното, парите, властта, низшите удоволствия - преходните неща, а непреходните са на далечен заден план - духовните, моралните, хумонните, социалните. И това се въплъщава в безумния вече егоизъм и бездуховност"(Вж.: Кубрат Томов. Българската национална идея и мисия). Като констатация на глобалната криза Томов е прав, но той най-напред, разглежда процеса като сгрешен по силата на неправилен избор, а процесът е обективен и преди да се посочи неговата кризисност, ще трябва да се отчете, че той се е разширил, че мащабът на историческото развитие е нов, че съдбата на отделния индивид се съотнася със състоянието на социалното цяло и нещата са назрели не за просвещение, а за организация, чрез която да се използват новите възможности, създадени от предишните поколения. Формата, в която се развива егоизъмт на съвременното човечество се нарича "глобализация", която ще бъде, също исторически, заменена от интеграция, макар че тези два процеса не са откъснати един от друг, а глобализацията е деформиран вариант на интеграцията. България е типичен пример като жертва на световния егоизъм - вместо да се интегрира към световните структури, тя се глобализира по срамен и унизителен начин и присъединяването къв Европейския Съюз е акт на глобализацията, но не и на интегрирането ни към света, което има съвършено друг профил.


4.Двадесет и първи век се осъзнава от съвременното човечество и като век на нова литература, в това число и на нова художествена литература. Обединеното и обединяващото се човечество разшири мащаба на човешкото светоусещане и насити процесите с ново съдържание. По парадоксален начин деструктивните процеси взеха доминираща позиция, засявайки в душите на хората, като тяхна водеща универсална екзистенциална характеристика, тревогата и страха за самото съществуване.В същото време, отделният индивид се изправи пред обединената общност, субективирайки нейната мощ като своя умножена сила. Изолацията на българина от световния интеграционен процес се разгръща като негова злощастна съдба, която няма изгледи да се промени решително и след присъединяването на страната ни към Европейския Съюз, защото въпросът за собствеността бе решен по твърде едностранчив начин, при който голямата част от населението остана безимотно. Тази ситуация доведе до жесток демогравски срив, който няма как да бъде спрян ако не се решат въпросите с преразпределяне на собствеността. Създателите на новия свят изпаднаха в незавидното положение да нямат средства за нормално съществуване. Новите възможности стимулират раждането на нов тип човек - прагматичния, който днес се извисява, в своето падение, до консуматор на все повече блага, развивайки неестествени потребности. Хората на перото са изправени пред ситуация на мирогледно-методологическа недостатъчност, а пазарът предлага литература, която обслужва деградационния процес. Прагматичната философия, разбирана като хуманен екзистенциализъм, открива своите основания в интегриращото се човечество в лицето на прагматичния човек, който израства като цялостен, развивайки висшата си способност - интелекта, като хармонична цялост между рационалност, емоционалност и поведение, включващо в себе си и обществено организирана дейност, като доброволно обединение на свободни собственици на създавания от тях продукг. В стихията на съвременния свят, новата философия е методологическа основа на новата литература, която се ражда като свързана с позитивната страна на обществения процес. Собствените си усилия за създаването на новата литература аз свързвам със създаването на прагматичното направление в литературата, което задава своето съществуване чрез публикациите ми в Интернет, търсейки своите носители - автори и читатели.


5.
Стихът за отговор крещи
в избистрен и съдбовен стил,
че пътя си познаваш ти,
но търсиш диалога мил...
За теб превърнах се на птица,
а ти в земята вкопчи се - дърво:
преди това за мене беше хубавица,
но сила зла разби сърцето ти добро.
Не можеш от земята да помръднеш,
а аз на клоните стоя замислен-
изчаквам те в спомен да се върнеш,
в раздялата до край пречистен.
Макар че си така самотна,
от клоните създадох ти ръце
и чувствам любовта страхотна,
за двама биеща в моето сърце.
А корените ти, дълбоко в земята,
отпиват влагата ревниво
и аз прогонвам цялото котило на змията,
което не допуска никой тука завистливо,
а иска всяка жива твар да гони
от ласкавата ти прегръдка,
а аз съм свил гнездо в твоите клони
от слюнката на малката ми глътка.
Така съдбата ни е обозрима -
дори когато дойдат студове,
защото няма да допуснем зима
да скове сърцето ни в ледове.


6.
В съдба една - ужасна
за теб пътека сътворих - прекрасна
и в коментар - неповторим
признаваш, че съм ти любим.
Сърце създадохме - едно
а то е тъй добро,
че непрекъснато за двама ни тупти
и в него си и ти.
Така събрахме всички векове
в нашите интимни светове,
в които с преплетени ръце
оставаме с влюбено сърце!


7.
На Граф О, Ман

Добре дошъл си Граф О, Ман,
но виждам, че си изтерзан
в жестокото си намерение
да правиш на поети посвещение...

Отново май си се напил
и тема стара си открил -
да дразниш пишещите с чувство,
говорейки им за изкуство.

Изписа толкова мастило,
но даже то не би простило
проточилата се следа,
останала в живота без дела.

При толкоз непосилен зор
мечтаеш даже за позор,
че щом на думи си обилен,
започваш да се чувстваш силен.


8.
Моногамната любов е свята,
щом от двамата е споделена-
иначе животът ги подмята
и съдбата им е разделена
от стихията на всякаква случайност,
що им носи непрестанно болка,
за да се превърне в трайност
на житейската им обиколка.
Туй за индивида е предел,
не допускащ да е жив мъртвец,
че от цялостта си, нещичко отнел,
накърнява съществуването на светец.
Полигамията донася притеснения
и душите им сковава във вериги,
изтъкани с фини изкушения,
стигащи най-често до интриги.
За полигамията добре се знае,
че мъжкия характер тя руши
и затуй не трябва да се трае,
за да не отлитат младите души.