автор: aladar

A и да подсмърчат също...


1.
Не, това не е живот. Не мога да продължавам повече така. За тези, които не ме познават, ще обясня с няколко думи. Аз съм издигнал се демон. Бях изпратен тук на Земята с мисия, но след поредица от неудачи ми се наложи да мина в нелегалност, да скъсам връзките си с Ада, след което се ожених и започнах работа като системен администратор.
--------------------------------------------------------------------------------------------
за повечко подробности - тук: http://www.hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=47089
--------------------------------------------------------------------------------------------
И именно работата ми напоследък започна да ми създава проблеми. Новият ми шеф страхотно се дразни от любовта ми към мастиката, а тя е едно от малкото неща, заради които не съм склонен да правя компромиси. Вчера в прав текст ме заплаши с уволнение. Не е добре това, не е. Трябва да направя нещо и то спешно. Дали да не взема да се върна по някакъв начин на старата си служба в Ада? Но как... Като за начало написах в Google името на някогашния си Шеф (а.к.а. "Сатанаил", "Луцифер", "Рогатия" и т.п.). Само не ме питайте откъде намерих адски шрифтове и как убедих "languаge supporta" да ги ползва. За всичко си има чалъм из Нета. Намерих официалният Му сайт, но пишеше "Under construction" и освен анимацийка на няколко максуелови демона, подхвърлящи си газови молекули нямаше нищо друго :( . В дъното на екрана обаче имаше нещо: виждаше се само когато гледаш горе в ляво - тогава долу в дясно се появяваше нещо като надпис, който обаче мигом изчезваше, щом погледнеш към него. Забавно. Поиграх си десетина минути така, когато ми хрумна да чукна с мишката върху надписа докато гледам в горния ляв ъгъл. Получи се! Курсора се превърна в пясъчен часовник, дисковете започнаха да четат с бясна скорост и в продължение на няколко минути компютъра просто изглеждаше сякаш е забил. Но докато се пресягах към ресет-бутона, от захранването се появи дим с добре познатата ми адска миризма, екрана се изчисти и на черен фон се появиха познатите полета: То:................... From:................... Subject:..................... Message body:............................... Сърцето ми запърха. Попълних чинно всичко, а в самото съобщение освен разните му там "съжалявам", "покайвам се", "посипвам си рогата с пепел" и други такива любезности от общ характер вмъкнах и идейката, която се надявах да очарова Шефа и да ми върне благоволението му. В този момент обаче нахлу настоящият ми шеф, сбърчи нос и започна да реве традиционните "К'во става тука бе". Измърморих нещо за китайските компютърни захранвания и отворих прозореца. Сега ми остава само да чакам.

2.
И в къщи нещата не вървят на добре. Пернатото е наслагало из цялата къща лампи, бели завески, пухкави възглавнички и разни джунджурии с финтифлюшки. И не може да се влиза с обувките. Азис е персона нон-грата в нашата фонотека, а мастика може да се пие само след 20.00ч. Не ще да ми прави салатка, защото и вредяло на маникюра. Настоява да се редуваме за миенето на чиниите, за храненето на бебето и за пускането на прахосмукачката. Слабите ми протести поне да намали лампите ако може, обикновено биват заглушени от рева на бебето, последвано от "Шшшшт! Видя ли какво стана, събуди я!" и оттам нататък съпротивата става безсмислена. Понякога след безсънна нощ си мисля, че нямам търпение да отида на работа, но час по-късно (и след някоя и друга среща с шефа) си спомням с умиление за старата свинеферма, където се криех преди време. Дори сънувах кака Мина. Дали не мога да избягам отново? Не, не, по-добре да изчакам още малко.

3.
Най-сетне! Пробив! Вчера, докато се прибирах от работа, една котка се замота в краката ми и едва не се проснах на земята. С плаха надежда я вдигнах до ухото си... и о, да! Тя засъска в ухото ми отговора на Шефа! След очакваните и неизбежни "казана", "огъня", "вечните мъки" и така нататък, чух това, на което силно се надявах: идеята ми не била лоша, но договорът с кръв си бил договор с кръв, и ако не мога да го осигуря.... И пак казани, огньове и подобна липса на фантазия. Мдам. Ужасно са старомодни с тия договори. Но какво да се прави, това е положението. Все ще измисля нещо. А идейката ми е простичка: докато го играех сис-админ, ми направи впечатление, че никой не си прави труда да чете ония досадни "Agreements", дето излизат всеки път, когато се опиташ да инсталираш нещо на компютъра си. Повечето потребители като видят подобен прозорец просто чукат "ОК" за да го разкарат и тук именно е тънкият момент: ако се вкарат 1-2 реда, в смисъл на "съгласявайки се с настоящето и натискайки "ОК" аз предоставям вечната си и безсмъртна душа на създателя на този софтуер сега, завинаги и вовеки веков", то никой даже няма да забележи. Високите технологии в услуга на каузата! Гениално нали? Само дето шефа като се е вкопчил в тези договори, подписани с кръв... Не можело иначе. В кой век живее тоя? Но има хляб в идеята, има, и трябва да се разработи!

4.
Измислих го! Решението е било под носа ми! Няма нужда да пиша бъгави програми! Няма нужда да измислям как да вкарвам клаузи в споразуменията! Една нова тенденция в нета би могла да работи в моя полза лесно и безпроблемно! Торентите! Всичко живо с компютър под ръка е луднало да тегли какво ли не откъде ли не! Плюс това тая работа се оказа, че е нелегална и съответно наказуема! Точно като за мене! Парадоксално но факт: никой не гони фирмите, които поддържат тракерите, а потребителите са в шах! Ще си направя тракерче, ще пусна всеки който иска да качва, който иска да тегли, а после... Бам! Цъфвам на вратата на някой нещастник с повечко трафик и с крясък "НеСеБОП" му взимам страха. После ще подпише каквото му дам с каквото му кажа, само и само да отърве кожата. "Хайде-хайде, този път ще си затворим очите, няма да те даваме на прокурора, млад си още, защо да си погубваш така живота, само подпиши тук! Да, да, с кръвчица, хайде де, какво толкова има, какъв мъж си!" Не може да не сработи. От трима един да се върже - пей сърце!!! А и поддържането на тракера ще ми отнема толкова време, че ще имам оправдание да не се прибирам особено много вкъщи. Подходящ компютър има в службата, само трябва някак си да организирам нещата под носа на шефа.

5.
Хахах... Служител на месеца! Начело съм в идиотската класация на фирмата!!! Сутрин съм преди всички на работа, чуруликам на шефа, че е гениален и се съгласявам с всичко. Елементарно, ама действа. Даже си записвам на листче задачите за деня. Продължавам да не върша никаква работа, а по цял ден се занимавам с тракерчето. То е моята нова любов! Вечер пък, когато всички си тръгват, аз оставам и ако някой ме пита няма ли да си тръгвам и аз, с много зает вид му цитирам някоя задачка от сутрешното листче. Мастиката съм я намалил под санитарния минимум, а и толкова съм ентусиазиран с това новото начинание, че даже не ми липсва. На два пъти Гинчето (жена ми де) идва да ме търси, но аз правя нещастни физиономии и и обяснявам, че съм затрупан с работа. Ами така си е! Дори ми съчувства. Скоро, много скоро ще настъпи момента! И тогава аз пак ще съм си старият аз, поочукан от живота, но по-силен и помъдрял, не нещастно пелтечещо демонче, а истински ципокрил змей, който ще всява страх и ужас откъдето мине, и когото навсякъде ще уважават и ще му се възхищават! Венсеремос! Буахахаха!

6.
Тудей ис дъ дей! Набелязал съм си потенциалните цели, проверил съм адресите, даже и училищните смени. Всичко е тип-топ и няма къде да се обърка. Казвам на шефа, че отивам да потърся нов кликер и излизам. Толкова е кух, че даже не попита какво е това "кликер". Не че някой знае де. Сам си го измислих. Елементарна психология: няма начин един шеф, пък бил той и никаквец като нашия, да се изложи пред всички като попита "Ама какво е това, как го каза, кликер ли беше?". Напротив, придава си умен вид и казва "А, разбира се, разбира се, и само гледай да не е китайски, че нали знаеш...". Знам бе! Аз служител на месеца ли съм или какво?
Първи адрес. Отваря длъгнест хамсалак по анцунг. Мери ме с поглед от главата до петите, малко е смущаващо. Обаче почвам рецитацията. Да де, ама се чувствам толкова нелепо. Почвам да пелтечя и да се обърквам. Още не съм свършил и тоя казва нещо кратко и много нецензурно и трясва вратата. Отвътре чувам как допълва и нещо за майка ми. Провал, провал! Защо така се получи? Трябваше мантрата "НСБОП" да сработи и той да се разтрепери и така нататък... Нищо де. Всяко начало е трудно. Втори адрес. Никой. Пак звъня - пак никой. Почвам да се разстройвам. Дали да не продължа утре? Днес явно не ми е ден. Не, казвам си, още един и тогава. На третия адрес отваря очилато хлапе и ме гледа ужасено още преди да съм почнал. Знаех си, че тоя черния костюм е умен ход. Почвам да му разяснявам и при споменаването на "НСБОП" усещам как се пречупва и пада в ръцете ми. Хлипа силно и подсмърча. От дебрите на апартамента обаче се чува мощен глас "Кой е там, бе баби?" и в този момент аз се разтрепервам. Обзема ме усещане за дежаву и надвиснала опасност, нещо в мен започва да се руши и сгромолясва, тялото ми е вцепенено и не ме слуша, пред очите ми притъмнява и ушите ми писват...Не може да е истина. Всичко в мен крещи "БЯГАЙ" но тялото ми не помръдва. ТОЗИ ГЛАС!!! "Не отново" е единственото, което кънти в главата ми. В този момент вратата на кухнята се отваря и... Не, секунда само да се съсредоточа... Тази рошава грамада, този мощен глас, тези ръце и тази... ТОЧИЛКА! Кака Мина! Напудрена с брашно, накипрена с готварска престилка, здраво хванала споменатият инструмент за разточване и изтезание. "Кво искаш от детето бре?" - ревва тя, а аз усещам, че още имам шанс - явно заради голото ми кубе още не ме е познала. "Ми аз точно си тръгвах" - почвам да ломотя, но гласът ми изглежда накара нещо в главата и да сработи, защото виждам ка се опулва и следващото нещо, което виждам са разбягващи се галактики, а мощното "Дрънннн" оповестява нови и болезнени усещания за бедното ми теме. През пищящите ми уши долита и обяснението за хладният прием: "Ти серсемино! Закво разплака детето??? Ми Стефчовата щерка дето я излъга!!! Да озлочестиш детето, 5 години във Францията учи и накрая кът си дойде, ти да я излъжеш, пройдоха с пройдоха!" И пак "Дръннн". И после към сополанкото: "Кво ти каза тоя, а? Кво ти каза? Стига рева, чуваш ли, аз ей сегинка ще му дам да се разбере, знам го аз него!!!" А очилатото кретенче почва хленчейки и пръскайки слюнка да обяснява. Брей, да му се неначудиш как помни идиотчето! 1 към 1 възпроизвежда. Нямам време за губене - докато Мина се беше фокусирала върху нещастното създание, аз спринтирах по стълбите вземайки по 2 и по 3 стъпала, а към края на стълбището - и претъркулвайки се през глава. Все пак успях да се измъкна жив и поех обратно към офиса. А прекрасният ми черен костюм тип "Агент Смит" вече не е нито прекрасен, нито черен. Агент Смит друг път.

7.
Лошо, лошо, много лошо! Пред офиса заварвам суматоха. Някакви коли, някакви хора с черни качулки... Секретарката с вид на слисана кокошка пуши нервно пред входа. Забелязва ме и първо с поглед, а после и с възможно най-незабележими жестове ми дава недвусмислени сигнали да се разкарам. Изострените ми от тежкият живот инстинкти поемат инициативата и аз незабележимо свивам зад ъгъла. Сядам в едно кафене и с блуждаещ поглед поръчвам кафе. Още треперя от срещата с моя личен кошмар, а сега и това... Какво става, по дяволите? Нормални ли са такива съвпадения? Да се натреса на внука на онази ламя, и то по времето, когато баба му е там, точно в момента, в който тя явно разточва тесто, тоест, когато е въоръжена и особено опасна? Не може да бъде. А нещата се подреждаха така добре!!! А това пред офиса какво беше? В този момент звънва мобилния. Моята спасителка, секретарката. Казвам и къде съм и след няколко минути пристига. Изглежда нервна и уплашена, но бързичко ме въвежда в хода на последните събития. Положението май хич не е розово. Тия с черните качулки търсели мен... Онова злощастно писмо до Шефа... Изглежда, че по неведоми пътища то е било прихванато от ботовете на ФБР, следящи световната мрежа за терористични конспирации, веднага е било маркирано като писмо с максимална степен на опасност (незнайно по какви критерии) и съответно била задействана цялата антитерористична система. Шах. ФБР незабавно се свързало с тукашните служби, които засекли произхода на съобщението, и така стигнали и до нелегалното ми сървърче. За капак на всичко, в бързината да го пусна, макар че бях форматирал всички дискове, които видях, на единия от дяловете намерили и някакво хоум-мейд порно с момченца. Убеден съм, че тези файлове са на онова недоносче, тукашния ми шеф, но върви доказвай... Явно и в къщи няма да е добра идея да се прибирам. Май по-добре да си потърся пейка в парка.

8.
Клошарският живот не е никак лесен. Събирам хартия за вторични суровини, а вечер спя в кашон. Парите едва стигат за хляб и мастика. Толкова ми е мъчно за стария живот. Имах и дом, и работа, а в един момент загубих всичко. Реших да се напия безпаметно от мъка и да забравя поне за малко целия този ужас - и мизерията, и самотата, и глождещото усещане за провал и безнадеждност. Направих го. Изпих почти цяло шише мастика (без айрян, не ми стигнаха парите за кисело мляко). И понесен от тъмните талази на пиянството не помня как се озовах на централна гара в компанията на банда парцаливи циганета. В душата ми кипяха болка, яд и прочие силни чувства и за да дам воля на насъбралата се горчилка накарах едното цигане да барабани с две пръчки ритъма на която там песен на Азис знае и отпуснах глас... Вложих цялата си мъка, болка и копнеж в извивките на песента, усещах се като че пея ария, Павароти в парцали, побъркан Карузо, нереализиран Доминго... и се получи! Олекна ми, отпуснах се, забравих болката, а когато слязох обратно на земята, циганетата седяха с отвинтени от изумление ченета, пред мен имаше малка тълпа, а шепа дребни монети блещукаха на плочките. В този момент към мен се приближи мургав космат тип с разкопчана риза, под която надзърташе мрежест потник, извади от джоба си омазнена топка банкноти и със замах ми залепи една на челото. След което се отдалечи клатейки глава и повтаряйки "Ашколсун" и "Машала". Разгледах банкнотата - 50 лева! Мърляви и омачкани, но такава сума не бях виждал от месеци. Циганетата ме обградиха и се разпискаха, а аз както бях ошеметен от алкохола и песента ги заведох на пицария. Главоболието на другият ден беше мъчително, но още по-мъчителен ми беше споменът за парите, от които ми бяха останали 2 лева и 64 стотинки. Ийзи към - ийзи гоу, както казват колегите от Англия. За сметка на това циганетата ме гледат като бог. По цял ден разучават нови песни и после ме карат да ходим да пеем на гарата. Цял оркестър са сформирали - имаме китара (с три струни), посплескан тромпет, празни бутилки, тенекии от сирене и какви ли още не издаващи звуци подръчни средства. Изобретателността им е феноменална, а гюрултията - неописуема. И все пак докарват и мелодия, и ритъм. А най-интересното е, че с този самобитен оркестър изкарвам доста повече пари, отколкото с предаване на вторични суровини. Ние сме "Джалем биг бенд". Шукария!

9.
Един ден пред нас спря черна лимузина, прозореца бавно се плъзна надолу и ръка в черна ръкавица ме посочи и направи властен жест да се приближа. Приближих се силно притеснен, докато из главата ми се щураха картини на мъже с черни качулки, и незнайно защо - точилки. Но притесненията ми се оказаха напразни. Мъжът в лимузината се оказа музикален продуцент. От няколко дни ни наблюдавал и забелязал таланта ми. Искал да ме направи звезда. Не може да бъде! Возя се в черни мерцедеси, обличам се крещящо и ще записвам в невероятно студио. Запознах се с Азис. Изглежда, че той е всъщност този, който ме е забелязал и харесал. Покани ме у тях. Досреднощ си говорихме. Казах му, че ми е кумир, а той ми сподели, че ме харесва. Смята, че скоро ще мога да направя концерт, но имало още доста да уча. Предложи ми да остана да живея при него, за да навляза по-лесно в нещата. Толкова е мил! Обаче на втората вечер започнах да подозирам, че по-скоро той май иска да навлезе в мен, отколкото аз в нещата. Смущаващо положение... Опитвам се да го разубедя, но не става. Все по-напористо ме опипва, когато минавам покрай него. Трябва да се махам! Да ме извинява, ама отблизко и без грим си е бая грозен, а и ние демоните, каквото и да се говори за нас, си имаме някаква чест! Не стават така тия работи! Добре, обаче има охрана. И кучета. Запечено положение отвсякъде. Трексаво търся изход, но нищо не ми хрумва. Тоест, сетих се един вариант, но неизползваем - теоретично по всяко време мога да излетя като ракета през прозореца, но както знаете, имам фобия. Отчаян съм - положението е безнадеждно. Но пламъчето на надеждата припламна отново. Трескаво разрових барчето с напитките и за моя огромна радост открих това, което търсех - ОГРОМНА бутилка узо! Мастика братче! Това питие (и друг път съм го забелязвал) ти дава крила! (да ме прощават тия от "Ред Бул", но точно така ги усещам нещата). Сега или никога! Докато Азис шумолеше нещо и си припяваше из банята, надигнах бутилката, и не спрях, докато не усетих как целият пламвам, ставам безтегловен, нещата около мен стават светли и нереални и демонската ми същност се пробужда с диво ръмжене. Изправих се на терасата, разперих ръце и... ПОЛЕТЯХ! Нощна София се разстилаше пред мене, блещукайки и намигайки закачливо, аз се носех из нощното небе докато... ПЛЬОК! Се размазах върху нещо особено неприятно. Светещ кръст. Катедрала. Въобще изключих, че над такива места демоните губят сили и затова трябва внимателно да ги избягват. Фобията ми се върна с пълна сила и посрещнах утрото треперещ и ужасен, вкопчен в жицата на гръмоотвода, минаваща по кубето на катедралата. Часове по-късно ме свалиха пожарникарите, но аз офейках преди да са успели да ме разпитат. Отново съм сам и нещастен. И няма черни мерцедеси. А дрехите ми са откровено педерастки.

10.
Денят го изкарах, мотаейки се пред НДК. Там и като космонавт да си облечен, не правиш впечатление. Но вечерта дойде, а с нея и спомените... Постоянно си спомнях щастливите дни, нашият дом, моята дъщеря. Не издържах. Около 1 часа посред нощ се промъкнах в старият квартал, дълго гледах нашият блок и накрая с демонска ловкост се закатерих по водосточната тръба. Когато стигнах нашия етаж ловко се прехвърлих на терасата и бутнах открехнатата врата. Миризмата и обстановката ми бяха толкова болезнено познати! Сякаш никога не бях си тръгвал! Тънък нюанс в миризмата ме смути, но преди да успея да осъзная какво точно не е наред, черна сянка се стрелна от тъмното и остра болка прониза глезена ми! Изкрещях неволно и почти едновременно с бебешкият рев звучно "Дрънн" за кой ли път ме накара да си спомня звездите и кака Мина. Лампите светнаха и осветиха моята любима по нощница и с точилка, заела нападателна поза. А задавеното ръмжене ниско долу, там където също болеше, ми подсказа, че вече си имаме и куче. След кратко съсредоточено и намръщено взиране от нейна страна и кратко идиотско пулене от моя, ръката с точилката се отпусна, кучето внимателно беше откачено от глезена ми и на новата ми цицина бе поставена мокра кърпа. Минути по-късно си седяхме като нормално семейство - аз пльоснат на фотьойла, тя с вече успокоеното бебе в скута и кучето, възторжено изучаващо пробития ми чорап. Разказах и своите перипетии, тя ми разказа своите. Да, дошли да ме търсят, но тя с ангелските си очи и глас успяла да ги убеди, че всичко е било долна инсинуация, целяща да отклони иначе перфектното им разследване по напълно погрешна следа и така да се прикрият истинските престъпници. Все пак най-добре ще е май да сменим квартирата. Междувременно намерила начин да се издържа, като администрира отвкъщи няколко сайта за електронна търговия. Почувствах се дребен и излишен. За какво съм и тогава? Само проблеми създавам. Но думите и: "И какво от това? Аз пак си те обичам, идиотино!" ме накараха да остана. Все пак, това е най-важното нали? А за миенето на чиниите все някак ще се разберем, си мисля. Пък и момента ми изглежда особено подходящ да започна работа в банка. Може би вече най-сетне всичко ще бъде наред, крайно време е според мене. А мистерията с кака Мина (и вездесъщата точилка) така си и остана неразгадана. Има неща на този свят, които дори за ангелите и демоните си остават тайна. Мистика, така да се каже. После милата ми сипа една мастика. С кристалчета. И айрян. Понечи да ми пусне Азис, но аз изхвърлих касетката през прозореца. След това заспахме сгушени.