автор: Mojsei

1.Съотношението между материалното и духовното е възлов мирогледен въпрос, който се решава от всеки автор по някакъв начин.
За пореден път Лазарев показва каква му е мирогледната ориентация, когато пише следното:"Хората разбраха, че материалните блага не са най-важното, не можеш да ги отнесеш в гроба и първо трябва да се мисли за душата, а после за това, което виждаш пред себе си. Но хората не са знаели, че земно щастие, земно богатство могат да бъдат и любимият човек, семейството, чувството за дълг. И залавянето за това, неразбирането, че това трябва да бъде вторично, води до много болести"(с.249). Тук авторът допуска една вкоренена грешка, свеждаща се до "разкъсване" на връзката между материалното и духовното, която има своята правомерност само и единствено при теоретическото обосноваване на основния философски въпрос. Първичността и вторичността между материално и духовно се прави само като ориентир, даващ позицията на автора. В живота материалното и духовното са така свързани, че за проследяване на даден процес няма значение откъде ще започнеш разглеждането, но за мен, няма съмнение, че духовното е производно на материалното и до духовно развитие се достига при постигане на определени материални условия. Съгласен съм, че главното е духовното развитие, но материалното пък е негова основа.Ето защо, ако си позволя, както прави Лазарев, да говоря от името на хората, ще кажа, че хората разбраха значението на материалните блага, а тяхното абсолютизиране си остава порок за обществото…Но абсолютизацията на материалното е свързана с чудовищното струпване на собственост в малко ръце, докато болшинството са лишени от материалните блага. При тази картина на нещата да правиш пропаганда на духовното е много, много съмнителна работа. Разбира се, съществуват множество примери, показващи хармонизиране на връзката между материално и духовно на по-ниско равнище, което говори, че духовното не е някакъв автоматичен резултат на материалното.


2.Владеенето на емоциите,може би, е един от централните въпроси на съществуването. На него се спира и Лазарев, когато казва следното: "…умението да контролирам своите емоции носи здраве и щастие за моите потомци. Умението да приемам всяка една ситуация като дадена от Бога --това вече са моите здрави и щастливи деца и внуци"(с.249). От цялото това разсъждение, аз приемам важността на повдигнатия въпрос - да се работи за овладяване на емоциите, но не и останалите обяснения. Контролът върху емоциите е важна предпоставка за създаване на благоприятна семейна обстановка, за което отговорността е моя, а не на някаква химерична въображаемост, наречена "бог".


3.Един от въпросите, които поставих към българската държава и световната общественост, като не търпящ отлагане, на Съвещанието на отговорните българи от 06.05.06г., бе този за създаване на праг, осигуряващ нормалното съществуване на всички, преди влизането ни в Европейския Съюз, което е израз и на по-големия въпрос за националните ни интеграционни възможности в съвременни условия. Тази постановка на въпроса е съдържание на извинението ми към онеправданите българи през последните 18 години. С това отговарям и на въпрос на една поетеса, която говори в свое стихотворение за дете просяк. В същото време, аз също поставям въпроса за отговорността на авторите при писане на текстове, за съпричастност към процесите в обществото, а това предполага и тяхното познаване.


3.1.
Въпрос зададе поетеса - много важен,
а той отправен е към мен:
за погледа на просяк - влажен,
останал и без днешен ден…

Познавам поетесо, туй дете,
което с протегната ръка стои,
но не едно и две са те,
а обществото ни мълчи!?

Това, че българинът проси,
говори за съвременното общество,
в което раждат се въпроси
за нашето, човечно естество.

Народното богатство стана на разкош,
а той роди и друг човек - бедняк:
един от тях е туй дете - Гаврош,
забравено от чичкото с портфейла як.

На тоз въпрос погледнах с внимание-
за онзи задължителен, човешки праг,
за да се премахне ужасяващото разтояние,
създаващо човека като враг.

Да няма в сърцата страх-
заръчах аз на хора отговорни-
и детски поглед да не стене - плах,
но те самите май не са сговорни?!


4.
Често пъти чувството игриво
взе да ни въвежда в драма
и започва, някак си ревниво,
да напомня, че сме двама.
Толкоз време в тъждество-
всичко бе пределно лесно,
а сега - в спомена за тържество
се вклинява чувство бесно…
Пълна къща пак с хлапета,
правим в живота си промяна-
виждам те спокойна и напета,
но с мен не си засмяна.
Нещо старо все си крета
и за него ти говоря
като за съдба нелепа, клета
искаща с теб да споря.
Таз реалност ни отнема
живия живот на добрината,
но дали в една поема
мога да разкажа за жената,
с която сме на клада
в сладостно-болезнена извивка,
преживяна в стихията на ада,
за да стане огнена усмивка.
Битката с човешката природа
огнено приятелство роди,
тържествуващо в ода,
що душите ни изми,
но остава още нещо само
и за него упорито пиша-
имаш мъжкото ми рамо,
а душата ти по друг въздиша?
С това историята започна-
как кажи да трая:
нужна е промяна срочна,
но за нея нищичко не зная…
А решения вземаш си сама,
сякаш че си още малка
и използваш своята глава
за създаване на ситуация жалка.
В отношение, станало на пясък,
даже не успявам да немея,
а спонтанен, негативен крясък
ме обзема и от туй чернея.
За допусканите грешки давност няма-
няма как да се размине,
че когато мракът стане яма,
любовта самотна гине.


5.
Желаят влюбените да са неразделни
и клетвени слова изричат,
но щом поемат пътищата паралелни,
не могат повече да се обичат.

Несподелеността крещи:"Аз ида!"
и става нещо с нормалната взаимност,
но се стига до обида,
която пък взривява всякаква интимност.

Но щом изчезне думата човечна,
напускат съградения си рай
и ето, че и връзката сърдечна
потъва в подготвения вече край.