автор: double_dealer

По едно си приличаме - че отдавна сме мъртви.
Всеки по своя си начин.
Те продължават да подскачат по сцената.
Търкалящите се камъни, целите в мъх -
поредното доказателство колко вредни са
кислородът и светлината
за една естетическа смърт.
Промотори на процеса на гниене,
провалящи най-добрите опити за мумифициране.

Аз никога няма да изляза на сцената
и никога нищо никому няма да дам.
Ще се въздържа от лирически отстъпления -
оставям ги на физиците -
нека възпеят електричната константа на пустотата.
Ето ме - господин Никой от Никъде,
застанал в Средата на Нищото,
с единствена цел след материалната нищета
да постигна духовна,
защото блажени са нищите духом.
И все пак в очакване да блесне светкавица
(не можах да мина без светлината),
и да се окаже, че всичко е относително
в този спасителен смъртоносен вакуум,
в който единствено мога да дишам.