автор: Jamisdar

Стъпки зад ъгъла. Една фигура се стрелва, невидима, качулка закрива лицето, краката се редуват един след друг, тялото е приведено напред, перфектното оръжие, пори вятъра като стрела. Слънцето огрява ярко пустата улица, отстрани се редуват една след друга къщи, техните сенки са убежище, къде е обаче нашата сянка?
Никой не може да я хване, размазва се по асфалта, прекалено е бърза. Това учудва сградите, те също трудно я различават, това е извън реда на нещата, защо тогава сме тук?
Стъпките се отдалечават безшумно, идват обаче други. Появява се детектив Бейкър, излъсканите му обувки издават кънтящ звук. Въздухът свисти покрай него, опитва се да го спре, но не може. Полицаят е още млад, въпреки това последиците от застоялия живот започват да си личат. Сърцето му бие лудо, всеки момент ще изскочи, някой си играе с клечка кибрит там в него. Дробовете му се свиват учестено, никога няма да има достатъчно въздух в тях. Мускулите на краката вече го изгарят, след малко обаче болката ще изчезне, не остава много време до границата. Бейкър разбира се съвсем не е притеснен, той знае, че скоро всичко ще е свършило.
Сякаш часове са минали, откакто спря колата си пред магазина, откъдето на фона на пищящата аларма излетя фигурата и се затича по улицата. Професионалният инстинкт в Бейкър се задейства веднага, той изскочи от паркираната си кола и се втурна след крадеца. Странно защо не даде сигнал по радиото, тази увереност е необходима, но не винаги помага, понякога самодоволството убива, кое ли обаче не го прави, играта винаги свършва наравно.
През първите няколко пресечки Бейкър дава всичко от себе си, краката му се движат мощно, ръцете в правилния ритъм, въздухът навлиза ускорено. Фигурата обаче не се доближава, дори леко е увеличила дистанцията. Странно защо няма хора по улиците, мисли си Бейкър, нищо, сигурно е заради следобедната жега. А може би ги е страх, съмнението минава през главата му, това сякаш налива още сили в неговото тяло и го тласка напред. Трябва да изпъкне, винаги и имал този стремеж, чувствал го е като някакво необходимост, която го дърпа напред в живота, бавно, целенасочено, стъпка по стъпка, без да бърза. Този нарушител е просто поредното стъпало, нали така? Въпреки всичко Бейкър често задава този въпрос на хората около него, непрекъснато, докато не получи правилния отговор. Работата за него беше нещо изгубено.
Странно защо фигурата продължава да тича в квартала, а не се насочва към парка или да се опита да се скрие някъде, мисли си Бейкър, трябва да е обхванат от паника, а това ще му изиграе лоша шега. Точно в този момент другият профучава край няколко изоставени на тротоара детски колела. Бейкър също минава покрай тях, едно от тях му напомня за неговото собствено, когато беше на 6 години, споменът го отдалечава за миг, представя си как върти педалите, изпълнен е с живот и радост, тази тънка и неуловима паяжина, към която неистово се стреми и която естествено му убягва. Викът на майка му да се прибира за обяд го сепва, слиза отново на земята, трябва да се съсредоточи, сега не е време за това, има толкова много възможни пътища.
Внезапно фигурата се стрелва надясно, прескача една ниска телена ограда и се затичва към къщата. Бейкър прави същото без да се замисля, може би там има хора. Влиза в сградата малко след другия. За момент се спира, пред него се простира дълъг коридор, краят му едва се вижда, в далечината се вее качулката. Бейкър се впуска отново, прелита покрай стаите отстрани, в началото не различава нищо, прекалено тъмни са, следващите са вече леко осветени, има някакво присъствие в тях. Странно защо, но някои от лицата напомнят на Бейкър на най-близките му хора. Ето онзи човек, седнал на масата, е сякаш баща му, косата обаче е странно дълга, погледът е малко замислен и отнесен. Бейкър го отбягва, в следващата стая мярка компанията от уневерситета, смеят се възбудено и играят карти, всички обаче приличат на малки деца. Има едно празно място, Бейкър е леко притеснен, сякаш е пропуснал нещо, не може да разбере какво. По-нататък профучава покрай една възрастна жена, седи на един люлеещ се стол, главата и е клюмнала на гърдите, ръцете и са свити в скута. Тази картина още повече обърква Бейкър, какво по дяволите означава всичко това, не е ли сегашният момент най-важният. Всичко това е минало, нарочно ли качулката мина през тази странна къща, сякаш за да покаже, че знае много повече неща за Бейкър, отколкото детективът подозира. Това е голяма грешка, ясно е кой е нарушителят тук, заподозреният, този, който трябва да се срамува от себе си и от това, което е извършил. Външно Бейкър е добре, стиска зъби, знае, че е в състояние да догони качулката, излита през вратата, отбелязваща края на коридора.
Ярката светлина за момент го заслепява, иска да извика уплашено, не може, очите му за малко да изхвръкнат от орбитите си. Качулката не се вижда никъде, Бейкър започва да се паникьосва, притичва зад ъгъла на къщата, там забелязва фигурата, която странно защо е забавила ход. Детективът по навик се впусва натам, желанието и устремът обаче са се изпарили. Въпреки всичко иска да се добере до противника си, да го просне на земята, да рита тялото, докато спре да мърда, да извие врата, да го стиска, докато омекне между пръстите му, да накаже качулката за дързоста му, не може така, трябва да има ред, който е от другата страна трябва да си получи наказанието, а къде е другата страна, кой определя правилата, как аз мога да преценя действията си дали са правилни или не, защо другите не искат да ме предупредят, нали всички ме обичат, заслужават да ги обиждам, само ме гледат втренчено и отстъпват, трябва да ми покажат, длъжни са, те се съобразяват с мен, не може така, искам да го стигна, аз решавам за всичко, не може да е по-добър от мен, поне трябва да сподели, защо не го прави?
В този момент Бейкър съвсем се обърква. Много неща, за които само е подозирал, вкюлително и самоличността на качулката, сега излизат наяве и това не се отразява особено добре на душевното му състояние. Мислите се удрят учестено една друга в главата му, всяка иска да избута останалите, да вземе връх, надмощие, настъпва неописуем хаос, тялото продължава да се движи механично, погледът не вижда нищо, очите са се изцъклили, устните посиняват. Бейкър губи усета си за заобикалящата го среда, може би за добро, отстрани наблюдава как тялото му се свлича на земята, главата изкънтява на асфалта, превърта се няколко пъти. Избухва светлина, която замъглява всичко.
Мирише на гуми, много силно, как ме боли главата, искам да стана, тялото не ме слуша, бавно, много бавно, пълна концентрация, първо едната ръка, после другата, виждам тротоара, слънцето е толкова ярко... Сяда на земята, оглежда се наоколо, от лицето му се стича кръв, пулсира, оглежда дрехите си, много са странни, защо ги е облякъл, какво по дяволите правя тук? Забелязва фигурата, която тича към него, трябва да се махне от това място, не трябва да го достига, може да се случи всичко, винаги е искал да бяга. Бейкър се изправя тромаво, във всяка точка на тялото му избухва силна болка, той обаче е силен, не му трябва помощ, сега, когато наистина знае какво иска, волята му винаги го е тласкала напред, особено ако е в правилната посока. Краката се влачат един след друг, не искат да помръднат, ужасът е по-силен от тях. Бейкър започва да се тътри по улицата, затичва са бавно, все по-бързо, болката го побърква, до безумие.
Все пак той е тук, отърсен от предразсъдъци и колебания, това е най-важното, най-накрая страда истински, това само по себе си е пречистващо, нищо, че сега трябва да бяга и да се спасява. Качулката е милостива, приближава се бавно до Бейкър. Няма желание за отмъщение, само наблюдава, след малко и тя изчезва. Вятърът разнася листа по пустата улица, тихо шумоли по дворове и ъгли, носи със себе си спускащия се сумрак, скоро всичко губи естествения си цвят, пепеляво сиви лъчи проблясват по земята.