автор: Crimson

Здрасти.. какво си правиш...Едва ли ще ми отговориш,както често се случва на последък/това е малък укор...хи хи хи/...но ми липсваш и ми се иска да си при мен и да си говорим... Дикато се прибирах от Люлин ми хрумна едно стихотворение... Опитах се да го напиша, но нещо не се получава..... Изтрих го.... Ще се опитам да ти го разкажа в проза..... Липсваш ми...


;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;

.... Бавно, за да не те събудя, се измъкнах от леглото, дървения под изскърца тихичко и спрях за миг, да се вслушам в дишането ти... Погледнах те... Голото ти тяло се открояваше върху чаршафа, бе свила единия крак леко към себе си, с ръце пъхнати под главата... Едната ти гърда нежно докосваше другата, косата разпиляна върху възглавницата като копринено наметало, се спускаше към врата ти... Лицето ти, замечтано в съня... бе така красиво и спокойно...
.... Приближих се към отворения прозорец, вдишах нощния въздух... Ухаеше на лято, горска свежест, на трева и цветя... Луната извита като кичур коса, даваше път на милион звезди обсипали кадифено черното небе... Загледах се... Там горе, точно над мен, видях очертанията на лицето ти, две ярки звезди грееха наместо очите ти, а други няколко - се усмихваха закачливо..........................

.... Върнах се във времето назад, там когато те видях за първи път... Тогава се скитах без път, тръгнал "от там" отиващ "на някъде"... изморен, посивял, с клатушкаща се походка бродех от векове... Сърцето ми отдавна сковано от тънка ледена коричка, на унили тласъци помпаше замръзнала кръв и тя като канапена връв се точеше по вените... За друго не служеше... Очите ми забулени в облаци от черен пясък, разпознаваха само контури и очертания, само светло и тъмно... виждаха само в сиво... Друго не можеха... Тялото ми покрито от прахта на пътя, оплюто от хорската ненавист, изранено от коравите постелки и грубите подигравки... сковано носеше душата ми "на някъде"...
.... В далечината, по-лакътушкащия път съзрях едно цвете... Колкото повече се приближавах, то придобиваше все по-ясна форма, докато накрая разбрах че, всъщност това бе едно дете... което танцуваше.... Тананикаше си някаква детска песничка, подскачаше от крак на крак, завърташе се около себе си, като птица правеща въздушни пируети... ръцете й рисуваха във въздуха, картина на радоста и щастието... Не помня колко време съм те гледал, захласнат от дивния ти танц... но... но си спомням че, нещо в мене трепна, сърцето ми пропусна няколко удара и после пак изстреля ледените кристали на кръвта ми... Смут обхвана душата ми... имаше нещо нередно но аз не знаех какво, затътрих се надолу по-пътя... почти побягнах от страх че, ми се е случило нещо... хубаво... Гонен от желанието да се скрия от красотата, от малкото танцуващо дете... стигнах до една горичка...

... С надеждата да намеря закрила от ярките цветове на слънчевия ден, се скрих сред полумрака на дърветата... свикнал отдавна с тъмата аз се почувствах като у дома си... навлязах сред стволовете и храстите, тръните им ме драскаха до кръв, сухи клечки и малки камъчета се забиваха в краката но, това за мен бе ласката от която се нуждаех... с която бях свикнал... Отново ослепял стигнах до малка полянка когато... силна светлина ме заслепи
.... Ти беше там... но вече не дете а, младо хубаво момиче... Бе сплела венец от маргаритки а точно в средата му като диамантена капка се полюшваше едно глухарче... Помислих си че, всеки момент ще се разпръсне, ще полети във въздуха и ще се посипе около теб като бели искри... но то си стоеше там... Ти не ме видя... един гарваново черен кон стоеше до теб и възпитано като английски аристократ... се хранеше от ръката ти... Нещо му каза а той те погледна с големи тъмни очи и сякаш нежно, изпръхтя... ти се засмя, звънкия ти смях се понесе сред дърветата, като мелодия от малки камбанки, достигна до мен и заедно с предишния ми страх от красотата в мен се промъкна радоста от живота... твойта радост... Ти се протегна, прегърна коня през врата, притисна лицето си в него, целуна го засмяно и се обърна към мен... Помислих си че ще се уплашиш от грозния и дрипав ми вид, но ти махна с ръка а, очите ти сякаш ми казаха... "Ела при мен... Коня е мой приятел... Той те харесва... "
.... С пресъхнала уста от прах и вълнение се чух да те питам... "Как стигна тук преди мене... Кога порасна толкова много... Какво правиш тук... ". А ти се разсмя с глас и очи, птичата песен секна смутено и миг след това започна да ти приглася... "Аз винаги съм си била тук, ти не си минавал насам", ми отговори, коня леко приклекна, ти литна отгоре му и ми протегна ръка "... ще дойдеш ли с мен"... Стреснато поклатих глава, без да знам дали искам да се съглася или да остана...

.... Заслепен от светлината на твойта вяра и усмивка, отново потънах в гората... търсейки спасение за устойте на фалшивия ми свят... така добре ми бе да не усещам и не чувам... да не търся и да не обичам... така спокойно и... самотно...
.... Излязох от гората и се запътих по склона на близкия хълм, вятъра ме брулеше силно, сякаш не искаше да допусне някой да се разхожда из неговите владения... С всяка крачка към върха, леда сковал тялото и сърцето ми се топеше, очите ми прогледнаха и чудни багри и форми изпълниха съзнанието ми... Изкачих се... и долу като разлята сребърна капка стоеше едно езеро... бистрата вода се къдреше, като дантела, в танц с вятъра... малки вълнички милваха брега... Спуснах се надолу и стигнах до водата........ замалко да те подмина... помислих че сънувам, че си видение... прекрасна шега на мисълта ми... От езерото изплува ти, детето което бе момиче... вече станало жена... Не се удивих, не зададох въпроси... само съзерцавах, не смеех да дишам за да не се разтвориш във въздуха, не помръднах за да не избягаш... само съзерцавах... Отметна глава назад, косата ти като комета, описа дъга, опашка от златен дъжд се посипа върху водата... Диамантени капки се стичаха по-гърдите ти и свенливо заобикаляха зърната им... Гледах те... тъй чудно красива бе... помислих си че си русалка и на место крака имаш рубинена опашка... Очите ти, детски, момичешки... с женска топлина ме приласкаха и аз се затичах... Гмурнах се в.......
.... Тогава разбрах че ти си езерото.... Гмурнах се в.... теб.... и като пълноводна река ти се разля в моето съзнание, премина през сърцето ми... Където минеше, напуканите брегове на моята душа се напояваха, сухата и пожълтяла трева.... избуя, отдавна мъртви думи и цветя се надигнаха от земята... и всичко в мен запя... "жив, жив, жив... "......

.... От тогава ти идваше и си отиваше, никога не те питах дали ще се върнеш защото ме бе.... страх да не ми кажеш 'Не'... живеех с тръпката на очакването, със неизмеримата радост, от твойто появяване... с мисълта за теб и съм щастлив... Всеки миг от онзи ден когато те срещнах до днес, се равняваше на цял един живот.... и друго не исках....................
.... Навън вече се зазоряваше, толкова ли дълго съм си спомнял, звездите се прибираха за да пуснат своя брат на небето... раннобудни птички, правеха сутрешна гимнастика от клон на клон... и си подсвиркаха трели... От далечното село петльова песен, преодоля разстоянието, за да ми каже нещо за времето.... Росата бе облякла в сребърнотъкана дреха земята... и само въздуха се съревноваше по чистота и прозрачност с нея...

.... Ти все още спеше... пак бавно както и станах, си легнах до теб, обгърнах те с ръце, крака, тяло като топъл летен полъх и допрях глава в извивката на шията ти... Ухаеше на лято, горски плодове и любов.... Усетих, че те пожелавам но, не исках да те будя... ако на сутринта си още при мен... тогава... Затворих очи и се отдадох на съня и топлината от допира със тялото ти... Унасях се... когато ти протегна ръка и насочи моето желание в себе си..............

;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;

.... Писах дълго повече от два часа и половина... изпуших половин кутия, но най-накрая свърших.... Не знам дали успях да изразя всичко както го усещах и представях, просто.... всичко това е в мен.... породено от теб.... Ако имаше по-съвършен начин да се запечатват, чувства и мисли...... но когато те няма имам само думите си...... а така ми липсваш..... и напоследък все не успяваме да си поговорим.... с устни, ръце и очи.... Думите са в мен като плод в бременна жена и се трупат непрекъснато.... Представяш ли си да караш две бремености едновременно, а десет.... а хиляди.... Затова от време на време не издържам и трябва да ги родя................

.... Обичам те