Сега какво да те правя?
Поиска да си идеш
и нямах право да те спра!
Има много писма ненаписани
и много въпроси висят.
Тя болката отдавна застина
по устните ми като мъртва плът.
Не бе гримаса и нямаше смисъл,
защото нямаше път.
Защо е трябвало да те видя,
дори предчувствията мрат.
Защото е имало смисъл
за старите сметки да платя.
Дано ме боли по- дълго-
да помня кога да спра.
Усещането е почти неземно
отново да видя, че съм сама.
Смешно е да се залъгвам,
че другите неготови са били!
Щом не могат без сълзи
да ме срещнат- не може
все грешните да са те!