автор: Ranobudniche

Все ли тъй ще съм орисана,
все ли тъй ще ми е писано
да давам сила и утеха
на всеки зов, към мен протегнат
от длан немощна, сляпа, морна...

А някой щом към мен протегне
ръка, та мойта да облегна,
да бягам аз като ужилена
от този, който мен поживил е,
напряко следваща вълна...

Не мога вече...уморена съм...
Ще седна тихо на тревата,
със зъби трап ще изкопая,
в ръце поела си душата...
Ще я заровя там... в средата...