автор: peter

В една голяма сива сграда, която всъщност беше училище, в една голяма бледосиня стая, която всъщност беше кабинет по математика, на една олющена черна дъска, която всъщност беше зелена, бяха нарисувани няколко геометрични фигури. И така започва нашата история, която всъщност е притча...
На дъската имаше един конус-шегобиец, един квадрат-надувка, един ромб-паникьор, една пирамида-примадона и един кръг-мистик. А там някъде, встрани от тях, в долния ляв ъгъл, съвсем сбутан и незабележим, бе нарисуван един триъгълник. Той бе малък и много, много срамежлив. За тази негова срамежливост допринасяше и фактът, че преподавателят, който го бе нарисувал, се бе почерпил по случай края на втория срок, ръката му трепереше и едната страна на притеснителния дребосък бе леко вълнообразна.
А това в строгия и подреден до съвършенство свят на геометрията се считаше едва ли не за уродливост. Триъгълникът се мислеше за грозен, другите фигури на дъската също го смятаха за грозен, а и моят шурей, един непоправим физик, направо се възмути. Неговото мнение в случая не играе особена роля, тъй като триъгълникът не знае за него, но му стигаха и останалите мнения, за които знаеше, за да се почувства нещастен и потиснат. Но... Хей, ВИЕ знаете ли какво? Не знаете, разбира се, защото не съм ви казал. Никак не ми се иска да ви кажа, защото е тайна, но пък ще се наложи, иначе повествованието няма да тръгне. Е, винаги мога да използвам някой добре познат писателски трик, като да речем :"Изведнъж тя изпусна щайгата с доматите!". Ала първо е малко рано за подобен драматичен развой на събитията, второ възниква проблема с непредубедения читател. Един такъв читател несъмнено ще се запита:
- Коя, по дяволите, е въпросната изпускачка на щайги?
- Откъде се появи в моята геометрична притча?
- И за какво, в крайна сметка, се бори, след смъртта на Че Гевара?

Ергените своевременно ще си зададат следните питанки:
- Тя има ли дълги крака?
- Има ли голяма гръдна обиколка?
И не на последно място, съкровения въпрос:
- Ще остане ли гола по някое време?

Дамите, макар и бегло, биха могли да възроптаят:
- Ето, в геометрична притча се появява някаква мръсница.
- Със сигурност ще се съблече по някое време. Това е просто отвратително!
- Дали да забраня на съпруга си да чете това?
- Тази история обижда женското достойнство!

Представителите на третата възраст пък биха могли да се запитат:

- Колко струва килограмът от доматите, които тя е изпуснала?
- Колко и е пенсията?
- Как с такава малка пенсия може да си позволи цяла щайга домати?
- Има ли роднини в чужбина, които да й изпращат скъпи неща, като на съседката от втория етаж, Дора Петкова, тая клюкарка, бяс да я надъха?!

И не на последно място, ако Бил Гейтс чете това, би бил петимен да узнае, дали "щайгата", която моята дама е изпуснала, е Пентиум тройка и дали използва лицензиран майкрософтски софтуер.
Ето защо аз се отказвам от внезпния обрат и ще ви открия тайната на малкия срамежлив триъгълник. Но помнете ми думата - с въпросната изпусната щайга пак ще се видим по някое време на разказа.
Беше лято. Бяха птичи песни. Беше жега. Бяха щурци. Учениците бяха във ваканция. А триъгълникът беше влюбен.
Ето, казах го.
Всяка вечер преди да заспи, той хвърляше прощален, пълен с обожание, поглед на пирамидата-примадона. Всяка сутрин, след като се събудеше, първата му мисъл и първият му поглед бяха насочени към пирамидата. И така той заспиваше щастлив и започваше деня си още по-щастлив. Позволяваше си само по един поглед - сутрин и вечер. Защо ли? Защото, както от може би хиляда думи насам се опитвам да набия в кухите ви неромантични кратуни, той бе изключително срамежлив и се ужасяваше от възможността някой да разкрие тайната му. Ще ви помоля, след като на този етап на историята ние знаем тази тайна, ако срещнете някъде една изключително красива пирамида, с дълги до сливиците отсечки, едри ъглови градуси, и възхитетелен медицентър, моля, не й разкривайте за копнежите на моя триъгълник. Става ли? Благодаря ви предварително, както казал осъдения на смърт на палача си, помолвайки го да измие ръцете си с антибактериален сапун след работа.
Триъгълникът притежаваше изключително търпение, присъщо само на безумно влюбените - през целия ден не смееше да погледне обекта на копнежите си, чакаше стоически да стане време за лягане, а ако му се наложеше да разговаря с пирамидата, пелтечеше и се червеше.
Иначе фигурите на дъската бяха нарисувани по време на последния изпит по математика преди ваканцията. Никой не си бе дал труда да ги изтрие и те живееха с мисълта, че са нещо изключително. Докато един ден не се събудиха от крясъци:
- Ох, олеле! Помощ! - викаше ромбът-паникьор.
- Какво, какво!?? - разтревожиха се фигурите.
- Какво, какво... Роня се! - изплака ромбът.
- Ама че си глупав! - заяви кръгът-мистик. - Всички се роним, но ако забелязваш, не вдигаме такъв шум около този факт.
- Ще умрем ли? - изписка кокетката-пирамида.
Настъпи мълчание. За първи път някой бе повдигнал този въпрос.
- Естествено, че ще умрем - отговори кръгът-мистик. - Всичики умират някой ден. Но не това е най-страшното... - додаде той мрачно.
Тогава всички в един глас го запитаха кое според него е най-страшното.
- Най-страшното е да умрем от насилствена смърт, преди да ни е дошло времето - обяви кръгът със зловеща тържественост и многозначително посочи оранжевият сюнгер на ръба на олющената дъска. Сюнгерът не можеше да говори, бе онемял от ужаса на извършените от него престъпления. Стоеше навъсен, ръцете му бяха изцапани с кръвта, пардон, с тебешира на толкова невинни фигури и уравнения, че Милошевич изглеждаше пред него като Йоан Кръстител.
- Това е смъртта - добави кръгът-мистик. - Рано или късно...
Фигурите потресени заразискваха казаното от кръга. През това време надутият квадрат прошушна тихо:
- Абе, приятел... Не че ме интересува особено... Или пък да не си помислиш, че нещо ме е страх... Никого не бих посъветвал да си мисли подобно нещо! - кресна войнствено той, но гласът му трепереше. - Ама, ей-така, за протокола... Какво ще стане с нас след като... Нали се сещаш? След... След... като ни изтрият?
Кръгът се усмихна саркастично на надутия си съсед.
- Просто ще умрем, драги.
Квадратът преглътна сухо.
- Да де, това ми е ясно, ама... мен ме интересува... какво ще стане с нас след като умрем. Не че ме е стр...
- Не знам - рязко отвърна кръгът. Виждаше се, че нещо го тормози. После потъна в мислите си, а надутият квадрат не посмя да му задава повече въпроси.
Целият ден тебеширените фигури обсъждаха темата.
- Значи роненето при нас е като остаряването при хората - осмели се да обобщи срамежливият триъгълник. - А изтриването ни ще бъде равносилно на убийство...
- Олеле, не искам да бъда убита! - разплака се пирамидата-кокетка.
- Но, аз не искам да кажа, ч-че... - запелтечи триъгълникът, опитвайки се да я успокои. Искаше му се да извика: "Аз няма да допусна да ви убият, защото ви обичам с цялото си сърце! Не, не ви обичам! Обожавам ви! Аз бих...". Но в този момент се намеси квадратът-надувка:
- К'во става, маце, кой те разплака?
- Т-той-й! О-онзи ужа-асен дребосъ-ък та-ам - ревна още по-силно тя и посочи триъгилника.- Каза, че ще ме убия-я-ят!
- Кой бе?!! Ти ли бе!? - изрева кръвнишки квадратът. - Ей, дребния, ще ти извия катетчетата, ще те направя на спирала, ще те изям...
- Ама не, аз само казвах...
- Ще те направя труден за рисуване, само да те докопам - жална ти хипотенуза, ей...
Триъгълникът потъна вдън земя. С дружни усилия останалите фигури успяха да успокоят пирамидата. Пет секунди след това тя започна вятърничав флирт с ромба-паникьор.
Същата тази нощ триъгълникът не можа да заспи до късно. А когато заспа, плака на сън с тебеширени сълзи.
На другата сутрин фигурите пак се събудиха от крясъци:
- Помощ! Помощ! Олеле! - крещеше конусът.
- Какво, какво? Да не те изтриват? - извика страхливо квадратът-надувка.
- Не бе, схванах се от дългото стоене - ухили се конусът-шегобиец. - Ама се хванахте, а?
Останалите се поусмихнаха, само квадратът замърмори някакви проклятия. После срамежливият триъгълник хвърли сутрешния си поглед към своята възлюбена, ромбът-паникьор се отказа от успокоителните, конусът продължи да се шегува, как щял да се поразходи следобяда нанякъде, а кръгът потъна както винаги в мислите си. Когато и квадратът засука единия си ъгъл и се изпъчи, денят обещаваше да бъде както всички други досега. Тогава вратата на бледосиния кабинет се отвори и вътре влязоха БОГОВЕТЕ. Всъщност това бяха една училищна чистачка, заедно със сина си - второкласник вече за трета година, но иначе ПЪРВОКЛАСЕН развейпрах, който вече бе изпушил първата си кутия цигари и бе избил сума ти виртуални врагове в близкия компютърен клуб.
- Слушай, тикво - обърна се чистачката към наследника си - утре е поправителният ти изпит по математика и той ще бъде в тази стая. Ако, когато излезеш не ми съобщиш, че преминаваш в по-горен клас, ще ти скъсам тъпата главичка, разбра ли?
След тези мили думи и силен шамар за авторитет, чистачката сметна родителския си дълг за изпълнен. После продължи да нарежда:
- Сега те искам от тука право вкъщи. Ще ти дам пари да напазаруваш. Хляб, десет яйца, две кисели млека. Това прави...
Тя започна да свива пръстите на дясната си ръка и да мърда беззвучно устни.
Геометричните фигури бяха виждали боговете. Единственото, което знаеха за тях бе функцията им, наречена "съзидание". За техен голям ужас, днес им предстоеше да научат и за една друга тяхна функция - разрушението.
Чистачката се обърка и спря. Огледа се безпомощно, но единственото, което съзря, бе нагло хилещият й се наследник. Залепи му един шамар с възпитателна цел, после още един за кураж, грабна сюнгера-престъпник и с две-три премерени движения изтри най-близката фигура на олющената дъска - кръгът-мистик. Потресени от това злодейство, фигурите онемяха.
- Край, свършени сме - изпищя пирамидата, върнала си дар словото.
- Бягайте, спасявайте се - викна конусът.
- Но как, как, КАК? - захленчи квадратът. От надутостта му не бе останала и следа.
Единственият, който остана спокоен, бе ромбът-паникьор. Но не знам дали това се брои, защото той бе припаднал още когато чистачката грабна сюнгера.
Срамежливият триъгълник също се страхуваше, дума да няма. О, и как още се страхуваше - нали ако бъдеше убит никога повече нямаше да види прекрасната пирамида. После обаче погледна хлипащата си възлюбена и нещо стана. Цялата дълго спотаявана любов нахлу в мъничкото му тебеширено сърце. И тогава той, порозовял от силните емоции, усети как срамежливостта му се сменя с лъвска смелост.
- Не се страхувай, любима! - извика триъгълникът на пирамидата. - Аз ще те спася!
После, осъзнал безсилието си, добави:
- Ако ли не - ще загинем заедно! Обичам те!
В подобни драматични моменти обикновено жената, към която са отправени подобни думи, пада отмаляла в прегръдките на своя спасител. Или го целува страстно, а пламъците ги поглъщат на фона на тропическото небе на Копакабана. Или, ако продуцентите искат минимум още две хиляди и сто епизода от същото, в суматохата, блъсканицата и паниката се оказва, че красивата блондинка /винаги е блондинка, ВЕРВАЙТЕ МИ/ не е чула съкровените думи. Честно казано, аз, като напълно нормален човек, който си пада по дами в кожено бельо, високи остри токчета и камшик, стискан от фина, но строга и с дълъг кървавочервен маникюр ръка /отварям скоба - има два вида мъже - такива, които си падат по строги господарки и такива, които не си признават ;-))))/, та аз като напълно нормален човек нямам нищо против гореизброените варианти, стига накрая Леонардо ди Каприо да се удави, този мръсен... Както е казал поетът:

" ... но стига ми тая награда..."

В случая с уплашените геометрични фигури нямаше блъскане, паника и суматоха. Поне не в човешки аспект. Ето защо всички чуха думите на срамежливия триъгълник, освен полуделия в усилията си да сметне колко ще струват един хляб, десет яйца и две кисели млека Бог. Човешкото същество, сбърчило чело, прехапало език и окачило от дясната страна на гърдите си пластмасова табелка с надпис: "Хигиенистка" не разбираше езика на геометрията. Ако го разбираше, може би на табелката щеше да пише нещо друго. Може би...
- Така - процеди уморено чистачката. Хвърли жалкия остатък от тебешира на земята и загледа цифрите, които бе изписала с кривия си почерк на мястото на злощастния кръг-мистик. - Тикво, ще ти дам пет лева. Напазарувай каквото ти казах и се прибирай да учиш. Само да не си си вкъщи, когато се прибера, мисли му!
Наследникът й се потътри навън. Сърцето му пееше. С тези пари го очакваха минимум пет часа на кърваво виртуално разрушение. Щом майка му имаше пет лева, значи щеше да намери още толкова отнякъде и да купи необходимите продукти. Лично той смяташе, че е време за дълго репетирания вариант: "Едни големи момчета ме набиха и взеха парите! Не, не ги познавам! Уа-а-а! Уа-а-а!"
Изпълнена с лоши предчувствия, майка му го проследи с поглед, после отново грабна сюнгера. Не направи нищо лошо този път, освен, че щеше да докара разрив на сърцето на ромба-паникьор. Изтри цифрите, които беше писала досега, извади от джоба на престилката си нов тебешир и се зае да възстановява по памет кръга-мистик. Щом даскалите го бяха рисували туй чудо, мислеше си тя, значи беше нужно. Още повече, утре беше поправителният изпит на синчето й. И чистачката се зае съвестно със задачата си. Мога да ви кажа, че ако Микеланджело Буонароти я бе зърнал отнякъде, щеше да умре от мъка и завист. След около десет минути и десет повторения, тя се справи. Отдръпна се крачка назад и изгледа със задоволство произведението си. После излезе, шумно затръшвайки вратата.
- Хоп, ето ме и мен! - каза кръгът-мистик. Беше усмихнат, както никога досега. Беше... беше... Абе, изглеждаше почти доволен то живота.
Геометричните фигури го приветстваха бурно.
- Помислихме, че си заминал!- каза конусът.
- Бях... - потвърди лаконично кръгът-мистик.
- Болеше ли? - запита ромбът-паникьор.
- Малко - отвърна кръгът.
През това време, пирамидата каза на триъгълника:
- Порозовял си.
Триъгълникът порозовя още повече. Сега, когато опасността бе отминала, той не знаеше къде да се дене.
- Аз... аз...
- Така си много сладък - каза мило пирамидата-кокетка.
- Не мислиш ли, че съм грозен?
- Напротив! Ти си прекрасен! Ти си моят герой!
- Значи... - не можа да повярва на ушите си триъгълникът.
- Значи? Чух какво каза и видях какво искаше да направиш - усмихна се тя и потрепери леко. - Мисля... мисля, че съм влюбена в теб!
- Значи... - пелтечеше триъгълникът.
- Точно това, което казах - заяви твърдо пирамидата, без следа от кокетство.
- О, вземете си стая - възнегодува квадратът - надувка. - Направо сте жалки с тези ваши лигавщини.
Но пирамидата му хвърли такъв поглед, че той се сви и започна да се извинява. После пак се обърна към своя кандидат-спасител и го загледа с любов.
- Знаеш ли, ние с теб имаме много общи неща - осмели се да каже триъгълникът на своята възлюбена.
- Зная, мили.
- Не, аз имам предвид...
- Зная, зная. Да не мислиш, че не съм забелязала? Ти си триъгълен, а пък аз съм съставена от няколко такива като теб.
Събеседникът й засия.
- Освен това намирам, че тази твоя вълнообразна черта е много оригинална - засмя се пирамидата. - Бих искала децата ни да я наследят.
- О!
Ако не сте виждали пурпурното в най-красивия му оттенък, моля, идете в голямата сива сграда, която всъщност беше училище, в голямата бледосиня стая, която всъщност беше кабинет по математика и погледнете на олющената черна дъска, която всъщност бе зелена. Там има един малък срамежлив триъгълник, който от бял стана розов. Но нека продължим с нашата история, която всъщност е притча.
- Зная къде отиваме след смъртта си - обяви тържествено кръгът-мистик.
Всички фигури в един глас ахнаха.
- Точно така - заяви гордо кръгът. - Отиваме в Рая.
- Ур-р-ра-а! - завикаха фигурите.
След настъпилото мълчание, квадратът-надувка попита:
- А какво е това?
- Това е една огромна черна дъска - поясни важно кръгът. - До нея се стига през един вход и когато се озовем там, ще бъдем нарисувани с тебешир, който никога не се рони и никога не може да бъде изтрит!
- Никога? - попита въодушевен ромбът-паникьор.
- Никога!
- Ур-р-а-а!
В този момент влезе една друга чистачка, изцъка укорително с език, когато видя дъската и грабна сюнгера. Започна да трие...
- Няма страшно! Спокойно! - викаше кръгът-мистик.
Фигурите пищяха отчаяно, въпреки неговите уверения.
- Не се плашете!
- Обичам те! - казаха си един на друг двамата влюбени.
- Всичко е наред! - опитваше се да надвика приятелите си кръга. - Аз знам пъ...
"...тя!"
Вече не бяха в класната стая. Не бяха и на олющената дъска. Бяха се озовали в дълъг сив коридор, в който се кълбяха странни бели изпарения, които приличаха на тебеширен прах. Гласовете им предизвикваха ехо. Някъде далеч напред в коридора светеше слаба светлинка.
"Спокойно!", каза триъгълникът. "Всички ли са тук?"
Огледа се. Всички бяха тук. Дори ромбът-паникьор не бе припаднал, а се оглеждаше уплашено насам-натам.
"Вървете след мен", нареди кръгът. "Минавал съм вече по пътя към Рая. Дръжте се един за друг и гледайте да не изоставате. Трябва да стигнем светлината в края на коридора.".
И те тръгнаха. Наистина странно бе това пътуване към светлината! Отвреме-навреме минаваха покрай разклонения, водещи към други коридори, в краищата на които също блещукаха светлинки. Никой не говореше. Триъгълникът бе прегърнал своята възлюбена, чиито рамене потрепваха. Беше тихо, много тихо. Никой не разбра кога стигнаха. Светлината, към която се стремяха уж беше безкрайно далече, а после изведнъж се озова пред тях.
"Готово...", обяви кръгът. "Стигнахме".
Пред тях имаше малък вход. Странно, входът беше КРЪГЪЛ.
"Искам аз първи, аз, аз!", викна ромбът с паника в гласа. И без да дочака тяхното съгласие се шмугна във входа.
"Еха -а!", чуха възхитените му възклицания фигурите. Но те идваха сякаш от много далече и... като че ли... гласът му беше изменен.
"Нали ви казах?", засмя се доволно кръгът. "Хайде, следващия!".
Следващият беше надутият квадрат. Той грубо разблъска препречилите пътя му, кръстоса отсечки в неприличен жест и влезе.
"Е, влизам и аз", каза кръгът. "Не се бавете!"
Така и направи.
"Хей, влюбените, докога смятате да стоим тук?", подкачи ги приятелски конусът-шегобиец. "От другата страна ще имате достатъчно време да се прегръщате", увери ги той и се запъти към кръглия светещ вход. Влезе.
"Мила, нали знаеш колко много те обичам?", каза срамежливият триъгълник.
"Зная, мили, зная. Ще влизаме л..."
"Назад! Назад, ако ви е мила любовта!", прекъснаха ги крясъците на конуса шегобиец. "Ах, този глупав кръг!"
Триъгълникът и пирамидата се притиснаха изненадани и уплашени един в друг.
"Но какво става?", попита пирамидата-примадона. "Там не е ли Раят?"
"Раят е!", викана в отговор конусът. "Ала Раят на кръговете, разбирате ли? Нашият мистичен приятел ни е довел в Рая на кръговете! Всеки влязал тук се превръща в кръг! Връщане назад няма! Но пък тук няма нищо друго, освен кръгове! Ако влезете, само след секунди няма да можете да се разпознаете! Ще се забравите завинаги и с любовта ви е свършено! Дори и аз се превърнах в ... Аз... аз... Не виждам нито квадрата, нито ром....".
Гласът му изчезна внезапно. Може би ги бе забравил вече.
"Ами сега?", заплака пирамидата. "Какво ще правим?"
""Аз съм розов."", мислеше си триъгълникът. "Тя ще ме разпознае. Ала аз, аз как ще я позная?".
Той се отчая. Обърна се и погледна дългия сив коридор, в който се кълбяха странните бели изпарения. Другият му край не се виждаше. Нима всичко бе изгубено?
И тогава той се погледна. За пореден път любовта запали лъвска смелост в сърцето му. Та той бе РОЗОВ! Прегърна неутешимата пирамида и...
Тогава тя изпусна щайгата с доматите!
Казах ви, че пак ще се срещнем с нея, нали? На, видяхте ли сега!
Всъщност, на кой му пука за въпросната? Единственото, което знаем със сигурност е, че там някъде, в един дълг сив коридор, изпълнен със странна бяла мъгла, вървеше един храбър розов триъгълник, който бе прегърнал своята любов - плачеща отчаяно - и търсеше Рая. Рая на влюбените розови триъгълници и на красивите пирамиди.
Да им пожелаем успех, приятели...