автор: Rhiannon

- Разкарай тия фантасмагории от тука! Искам да ям, всичко е в прах! Погледни! - и пиша по масата светкавици - Не понасям тоя прах навсякъде - си мисля.
Иначе е широко, няма излишни мебели, точно както обичам и се страхувам да си го мисля „Това е!"

- Хич не ми пука, това не ти е закусвалня!
- Добре де!

Ще ида до ресторанта отсреща да купя пържени картофи и бира, не ми се говори. Пак ще се скараме. Ще ми каже, че днес съм просто отвратителна, а от вчера направо ме мрази. „Казах ли ти?" „ Каза ми, но обичам да ми го повтаряш!". Рисува някакви си пеперуди цял ден.

- Искаш ли да ти купя бои? Без тва ще мина край книжарницата.
- Стига, няма нужда - вече се усмихва - Аз ги вземам от един познат, излизат ми по-евтино.

Вземам тампона за обувки и почвам да лъскам обувките си (моите са черна кожа, пет чифта, с ток, без ток). Нейните са някакви измислици на цветя, на вълни, абсурдни цветове, от нещо, дето не може даже да го избършеш.

Кестените са цъфнали. Влизам в кръчмата. Мирише на мента и белина. Току-що са измили пода. Вече няма такива подове от мозайка.

- Здрасти, Росене! Как е?
- Добре е.
- Ще ходиш ли малко на моренце тая година?
- Май няма, с много неща съм се хванал. Абе, работа…
- Що тъй бе човек?

И излизам с две порции картофи в торбата и две бири.
Много ключове има това момиче, поне петнайсе са, какво ги прави, какво отключва с тях не ми е ясно. Два са ръждясали, с три опита нацелвам точния.

Гледам през прозореца, децата се прибират, става тъмно. Ще изгладя дрехите за утре и ще пусна някой филм. Какви са тия глупости, бе?! Всичко с Еди Мърфи и всякакви филми за полицаи. Тя лежи на дивана. Косата й е пръсната по облегалката, лакира си ноктите и пуши пурети. Като в мъгла ми е.

-Кажи нещо, де! Стига мълча! - ми вика - Да не съм те обидила нещо? Казах ли нещо лошо?
-Не, какво да ти кажа?

Пук! Вече пука дъвка, балончета. Изпрала е чаршафите си мисля. И е сложила от омекотителя, миришат на цветя. Очите й са пъстро-зеленикави. Не бих могла да ги запомня, нито да ги забравя някога. Поглежда ме и се усмихва с оная иронична, невъзможна усмивка настрани.

- Кво?
- Ще си лягам. Айде… Утре да не забравиш да платиш тока.

Заспивам и сънувам, че сме в асансьор само двете. В хотел. Пътуваме нагоре, отваря се вратата, Росен преминава с една количка чисто изпрани чаршафи… Усещам я как ляга и ме хваща за ръка - така заспива. Понякога се страхува от нещо си. Понякога е много самотна. Когато я няма, понякога плача насън. Приказваше ми нещо вчера „където има пеперуди - там има и живот". „Красиви са"- викам. Някой ден ще си тръгна. Ще изляза безшумно някоя сутрин, даже няма да превъртя ключа отвън. И никога вече няма да заспя.

Всичките ми дрехи са черни. Търся с поглед нейния „Gucci Rush-2". Връзвам си обувките и закъснявам.
- Погледни насам - боса е.

Щрак!
- Абе не ме снимай…
- Виж се! - хили се.

Хм…
----------------------------

*nunca mas (исп.) - никога вече