автор: Tiranozavar

Устните ми изричат „Сбогом" в огледалото. А пръстите ми описват с тънък светъл молив ръба им. С черно пастелно острие извивам ръба на веждите, а после рисувам елипсовидна линия над миглите.
Фон-дьо-тен, който скрива луничките, малките бръчки. Четката посипва бяла пепел в полукръговете под долния клепач, по бузите ми пласт след пласт нанасям бронз. Обеците леко докосват кожата ми, симетрично покрай лицето. Бакендбардите са дълги, боцкащи стълбове, по които прелитат острите пръсти на ножицата. Фибите стягат дългата ми коса, свита на кок под наметалото. Челото ми се откроява високо и позлатено над кафявите ириси.
Аз съм Олег. Но не и днес. Днес, събота, съм централният персонаж на тази картина. Зад гърба ми църквата, отляво хотелът, а в противоположния ъгъл - кръстовище със светофари, които намигат ритмично. Жива статуя, излята от бронз. Порите ми поемат праха наоколо, вятърът си играе с наметалото. Зениците ми не помръдват. А шумът се разстила на пластове. В ниското стъпки на мъж и жена, които бързат за среща, накъсаният бяг на момче с тъмни прашни подметки, което леко накуцва, момиче, което стъпва върху токовете си като върху кокили. По-нагоре клюновете на гълъбите, които търсят трошици върху паважа, трептенето на перата в крилете им, тръпката по сивите им гърбове. А после чупката в коленете на хората, една безкрайна върволица от походки - бързи, бавни, плавни, остри, сковани, направени от мед или ластик, нервни, самоуверени, решителни, плахи. Коланите присвиват талии от различен калибър, токи с различна форма, зъбци, прехапали кореми в продълговата или топчеста елипса. После тела, високи, ниски, с две ръце, поникнали в горните срещуположни ъгли, и шия, забита в средата. Различно съдържимо. Вода, вино, сладолед, бисквита, телешка пържола, гъбен сос, падправка, зелена салата, смляна наситно кайма с кетчуп, спагети, пици, пилешки крилца, препечени филийки, палачинки.
Ръцете бъркат по джобовете, някои от тях се протягат към шапката, поставена пред мен. Едно дете се усмихва, а една жена се плаши. Шапката постепенно се пълни - бели и жълти монети, визитни картички, едно цвете, сребърен пръстен, джойнт, листче с набързо изписан телефон, сувенир от кехлибар, бонбон с целофанена обвивка, ръждясал ключ, банкнота, извадена от дълбок джоб. Когато някой ме докосне първо потрепват скулите, зениците се претъркулват в усмивка, ръбът на устните ми описва буква „с" с краища, отворени към веждите.
Олег, изричам наум. Човекът, който бях, който ще бъда и утре. Олег, който може да променя тялото си, формата, цвета на кожата си, походката, ритъма на сърцето. Днес в моите вени няма кръв, мускулите ми не съдържат вода и белтък, не костите поддържат тялото ми изправено. Днес аз съм златна статуя, която дъждът е отмил от кубетата на църквата, а вятърът е оформил като човешка фигура и поставил сред минувачите. Невидимите и меки ръце на Бог са се протегнали към този площад през нощта и от нищото са създали този Олег, който ще бъда отново точно след седем дни.
Понякога притварям очи и си представям, че аз съм създал тази улица, кръстовището, камбанарията, магазина за цветя. Призори, преди мъглата да се разстеле с ръце от паяжина по небето, са започнали болките ми. Водите ми са изтекли и аз съм положил гръб върху диска на земята, широко разтворил колене срещу синьото гърло на вселената. Болките са започнали някъде около кръста, после ниско долу, после вътрешността ми е била раздирана от движението на плацентата, опъвана от ръцете на плода. Крясъците са разчупвали нищото, докато на бял свят се появи първо улицата, с бялата маркировка по средата, а после лампите покрай нея, опасали я като кожа. Мирише на запарено, улицата се извива, протяга ръцете си в различни посоки, поема дъх и улеят-дупка зейва между краката ми, за да родя сградите, с прозорците им като очи, със стълбищата като трахеи, с асансьорите като вени. Болката разцепва съществото ми в нощта, преди Олег да откаже да бъде човек. Преди Олег, мъжът на 33, да се превърне в Богиня-майка, която минувачите ще награждават с усмивка или парички, пусната в шапката пред мен.
После от утробата ми изскачат джунглата, с всичките й същества, космати или слузести, хищниците и техните жертви, часовникът, оплодил съществото ми тиктакайки изплюва по един свят всяка секунда. Свят, в който съзвездията се подреждат по ръба на вселената, млечният път оплезва мазен език и по него се спускат боговете, за да населят високите планини, дълбоките дупки, опасните пропасти, душите на хората, които ще родя в последния ден. В деня, в който съм злато.
Първият човек, населил моята вселена е и първият минувач по улицата. Чистачът, поставил единия си крак върху стъпалато на камиона, а другия свободно отпуснал встрани. Обувката му докосва улицата, очите му търсят кофата. Моят първи Адам в света, в който хората от плът и кръв учтиво отказват съдбата им, отредена от небето, и избират да пресъздадат от тялото си нова вселена, нов свят и нови обитатели.
Веднага след Адам болката стига до слепоочията ми и аз чувствам, че ще родя неговата сестра, разноячната близначка Ева. Жената, която се връща след нощна смяна и ръцете й натежават към земята, а съществото й пулсира от умора под дрехите. После ще родя синовете им, а после и жени, за да си ги разпределят.
Аз съм Олег, мъжът с хиляди утроби, които рисувам с един мах на четката, с небрежно движение на фантазията. Единственият човек на площада, който може да си позволи да бъде и вода, и огън, и злато, и кожа, баща или майка. Безполов дух или розов ангел, сънуван зад притворените очи на всички момичета, създадени от някой анонимен Бог.
След час пространството около мен ще се изпълни с детски хленч, родените от мен човеци ще плъпнат наоколо. Сами или в компания, по двама или трима. Те ще създадат други хора, други светове, машини и сгради. В хиляди серии по седем дни, безкрайно върволица от кожи, сърца, далаци, бели и черни дробове, бъбреци, сливици, мозъци. И някъде в хаоса, от цветове, дихания, малки къдрави косъмчета, мъх, пот, кръв, утробни води, кал, студ или жега ще се родят и други с име Олег, които ще се преобразяват. Прошарена негърка, която предлага блюдо със сладки, висок, блед мъж, който държи прът в ръцете си и ходи по въже, жена, която влиза в кутията на фокусника и тялото й се разпада на стотици бели гълъби. Майка, която ражда децата си в шатра сред пустинята, а нейното потомство се слива дюните, захапали в единия си край нови изгреви и нови залези. Ще се раждат високи и ниски, дебели и слаби. Хиляди с име Олег, които са човек само на пръв поглед. А зад кожата си ще имат злато или бронз, или капка вода, острие на копие или писец, мастилница или потъмняла слюда. Мъж, жена или дете, куче или друго същество.
Олег. Такъв, какъвто съм се създал. От бронз. Олег до залез слънце.