автор: DemonicAngel

За дебелото девойче с бялото конче.
Разбирам, че искаш да си малко момиченце, но не ми тропай с крачище. Земята се тресе и аз се давя в твойте нечистоплътни крокодилски сълзи. О, този кански рев! Раздира и малкото човешко в мен на малки, мънички парченца, а после ти отваряш огромна, червена паст и дъвчеш с примляскване.
А си сложила снимка на фея. Боже, ако всички феи бяха като теб, убий ги сега! Или поне мен убий. Че тая зейнала паст, която има претенцията да е розови устенца ме подлудява. "Аз искам конченцеце!". Но ти си на 20 години! "Аз пък искам пък, пък, пък!" АХ...
Ти си инфантилна крава, разлепяща етикети рано сутрин на нещата, за да можеш цял ден да им се наслаждаваш на лигавките именца, които сама си им дала. О, свещена простота! Пощади ме!
Сядаш да закусваш на масичката, с виличката, в чинийката, закусчица. И всичко е наоколо розовко и прекрасничко. Обличаш беличка рокличка с дантелки, за да прозира кирливата ти непорочност. Доста поочукана и напукана, с драскотини и не съвсем цяла. Понамирисваща на семенна течност. Под ноктите кир.
- Ах, колко съм прекрасничка! - изчуруликваш с дебелашки глас и тичаш тромавко в градината. Ах!
- Аз съм елфче! Не! Аз съм елфченце! Толкова съм прекрасно!
А лигата се стича някак по мен от разстояние. Усещам я дори в устата си. Все едно си налапал голяма тлъстина.
- Сега ще ти разкажа приказчица!
Потъвам в море от лига. Няма бряг, няма бряг. Топя се в твоя розов приказен свят, в който нищо не е истинско и всичко носи етикет с друго лигавко име.
- Аз съм толкова чувствителна! Нали разбираш! Аз съм като малко птиченце! Хем искам да си имам другарче, хем искам да летя насаме. Или пък само. Обърках се!
И фалшива, лигавка усмивка цъфва на устенцата ти, а в очите ти звездите са начупени, нащърбени. Както Пипи нащърбва полилея с четката за миене.
Но ти си горда със себе си. Не виждаш действителността, виждаш само собствените ти етикети по нещата, които ти създават една твоя си удобничка вселена, в която мисълта за нещо по-различно или по-трудно, по-съществено е като мазна луканка в простраството. Мазнина...
Защо нашърби звездите си? Защо играеш още с кукли? Защо чакаш принца на белия кон, а не хванеш юздите на собствения си кон и не отпрашиш към залеза в търсене на истинското, реалното, осезателното щастие? Защо не спреш да облизваш захаросани пръстчета с лакома усмивка и не вдишаш въздух?
О, свещена инфантилност... Подмини я, подмини и втората, и третата, и четвъртата. Забий се в мрачния Тартар и умри в адски мъки, в лиги и розови чаршафи!
Mercy...