автор: marvindeep

Малко пиша. Рядко на хартия.
При страст- е на!
Дланта. Поти се в порок двоичен,
ред до ред подред  реди, реди, реди…
шрифт равноскучен. И безличен.
Протеза нагодена
за куц луд, сакат, но автентичен;
дрипав, чорлав, бос;
шумен, алогичен, сложен;
гневено плюещ, невъзможен.
А в сърцето- прост.

Скъп ми беше, почеркът покоен.
Нечетлив, нестроен и наклонен,
бавният любовник на дясната ръка.
Такъв го помня и такъв си беше.
Такъв би бил дори сега.
Единствен той в мрак четеше
на слепия поемите и ги изпя…
пееше с кристален глас за глухите,
пееше им тихо, за да чуват думите.


До ден днешен горд съм притежател
на пълна с празнини глава.

Случва се в разговор с приятел
да пиша по лицето си с тъга.

И вече не ме питат за проблема
дали съм свел го до       ди   ¦   а и дали
    въпрос е само на            пари.


Въпросът всъщност е „дали" и
  „кога"
         ще се разбере,
                  че не спира да вали-  
дали ще е „преди"
                     „след",
   след
                         което
                            няма даже
                                        лед?