автор: estela41

Обичам го още от мига, в който слънцето се окъпа в изворите ми. Той беше до мен, край мен. Беше и дъно, и път, и посока. Ситните ми стъпки прескачаха камъчета и тревички, бързах, а той - неизменно ме следваше. Аз ли го създадох с песента си, той ли мен чакаше с прегръдката си?

Естествените събития не плачат на рамото на теорията, те са самодостатъчни; прекрасни са с мига на сбъдването.


Когато снагата ми по нанадолнището наедря, пое чужда мъдрост, или откри собствена, отлежавала между пръстите на планината, аз започнах играта. Пожелах я така невинно, както показалецът на слънцето парливо милваше пенливата ми хладна гръд, както коренчетата на горската папрат смучеха влага и тя целуваше семената на дивия им възторг от живота.


Исках да го изненадам, да го притисна, да го проникна навсякъде, да навляза между рошавите снопчета мъх по тъмното му лице, да го обгърна, да го целуна изведнъж и навсякъде, да се слея с неговата пестелива нежност и да превърна кротките му крепости в домове на влажните си устни. Той се смееше спокойно на дяволските ми нахлувания, отдръпваше се и немилосърдно градеше нови бариери, сигурни, здрави, високи. Тихият пясък на гласа му ме галеше с истината, че така трябва, че реката винаги има бряг, че тя точно затова е река иначе би се превърнала в блато, в езеро, в огледало на собствените си желания. Неговата устойчивост ме ускорява, роши къдриците на емоционалната ми памет, дарява ме с твърдостта на приятелското рамо и с красотата на съществуващото отвъд познатото.


Времето течеше в нас по различен начин, но оставяше едни и същи следи. Аз течах все по-силна, той се извисяваше - все по-устойчив и широк. Отговаряше на всяка моя извивка, държеше тялото ми като бистра змия, радваше ми се, извайваше криволиците на обичливата ми песен. Прегръдката му имаше нови нюанси, а моите целувки го докосваха приливно, все по-шеметни.


Един ден усетих силата си, преляла от любовта на снежните преспи към младото слънце. Гонеха се в мен хиляди пеещи птици, пърхаха пеперудени мечти, плаваха ранени цветя и снагата ми беше жадна за свобода. Поисках го: така, както ме беше прегърнал и от двете ми страни, с дълги бедра, с твърда ласка, с постоянството на утро и с тайнството на нощ. Исках да зная какво крие отвъд, откъде иде силата му и може ли да удържи на моята. Впих се в него: сух ми се стори и жаден. В щедростта си пометох дървета, храсти, камъчета...Ето, преливах, властна, неустоима, с пеещи коси, с бухнала във въртопи страст. С наслада усещах как поддава на натиска, как приляга и ме оставя да обладая непознатата му гръд. Потоци се понесоха, сто слънца се сляха в пръстите ми, пирувах мига на пълната си победа.

Вече беше само мой!

Когато вятърът в мен утихна и закопнях пак да чуя шепота на песъчинките му, да се уверя, че той споделя радостта от случването...него го нямаше, а в мъртвата песен на водите ми се оглеждаше облаче.