автор: petinka

На облаците с белите криле,
поели вятъра,аз ще приличам.
Като небето синьо,като дълбока
морска шир,
като безкрая мога да обичам.

Щом бурите помитата пепелта,
и аз със тях изчиствам си тъгата.
Щом светне в небосвода утринта
и аз ще съм усмихната като зората.

Но щастието ми не би било удачно,
ако сама се боря с вятър и вълни,
без заветът на силно мъжко рамо,
крепящо ме в студени зимни дни.

Затуй ще диря в мрака на душата
една искрица топла светлина,
която би поела на вятъра с крилата
душата ми,жадуваща дома.

Там с него,пред искрящата камина,
пред чашите с червеното вино
усмихнати ще гледаме двамина
отблясъка на старото сребро.

Сребро върху косите наши,
посипано от радост и беди,
но носещо в душите благи
спомен от изживени нежни радости.