автор: Stratev

Безследно изчезналите от съзнанието ми думи, които един приятел ми бе прошепнал в ухото, докато върлуваше нашата младост и докато все още блудствата с фантазиите ни доставяха удоволствие, съвсем не лишено от перверзни отенъци, но придаващи по - голям колорит на мечтите... Сега ги търся и все още не ми е ясно дали ще ги открия в големите глътки алкохол,
които така нежно ме гъделичкат по гърлото или някъде в кълбата цигарен дим, които постоянно излизат през устата ми, като младежка въздишка по някоя подминаваща ме девойка. Не. Аз не мога да не проявявам интерес, към онова, което съм загубил със зрелостта си, нито да си повтарям, че съзнанието е единствения изход за всички потулени от времето блянове дълбооко, дълбоко в мътилката на моята душа.
И докато се уча да карам колело на шест годишна възраст или да изразявам онова, което безмилостно се врязва в мен, едва излязъл на така наречения "бял свят", аз винаги ще бъда тласкан от непоносимия стремеж да запаметявам и да потискам запаметеното. Бих желал да кажа, това което предварително не бих желал да помисля, но ще знам, че сторя ли го - още един блян ще се окаже малко станиолче, блещукащо на тротоара, за което вярвам, че ще ми донесе щастие преди да съм разбвал какво e.

Беше късният неделен следобед и аз очаквах да преживея нещо, което тепърва трябваше да сътворявам. Имах само един топ хартия и една химикалка с изгубена капачка, за това се чудих дали няма да е по- добре да нарисувам нещо на хартията или да се опитам да я пробода, както е така - на топ... А после да ида да покажа на майка ми колко съм силен. Но аз очаквах нещо по - необичайно, за да излеза от трядиционния порядък и да започна да танцувам като някой философ, който танцува с мислите си.
Отворих шкафа и казах:
- Знаех си, че си там. Говори!
В шкафа - бутилка водка. Мълчи. Креснах й:
- Говори! Знам всичко! Приятелите ти те предадоха и твоите показания сега представляват просто една административна подробност, която ще направи няколко дни от живота ти ад, ако не проговориш ВЕДНАГА!
В шкафа - бутилка водка. Знаех си. Това беше просто бутилка водка, а магията става когато я отворя и започна да изпивам съдържанието й. Първата глътка премина бавно и грациозно през гърлото ми. След себе си проведе зрелищен парад, който ставаше досаден в един момент, защото участниците бяха твърде еднообразни.
- Край. Стига! Махайте се! Оставете ме! Глупаци! Да не мислите, че аз съм някоя проститутка, че така безцеремонно да влизате в мен? Или някой водосборен басейн, който са излъгали, че в него се влива Сена с всичката художественост която се отаява на повърхността й? Шапката ми! Къде е шапката ми? Аз няма да излизам в този студ без шапка!
Краката ми започнаха да се заплитат, да се препъват един в друг, а аз им крещях да се подчиняват:
- Ако искам, мога да ви отрежа и двата и да ви оставя да се спъвате на улицата! Що за поведение?
Стълбата - безкрайна и стръмна преминаваше под краката ми а аз сякаш стоях на едно място и само крачех... Нямах сили за нищо по - различно. След това, улицата с бясна скорост се плъзна под мен, като някаква гадна змия, която гонеше жертвата си.

Цветята са изящно алени, като онази следа по снега която последвах...

Лед, сковаващ изящно алената кръв на някакъв човек, припаднал до пейката на която се настаних, подритвайки го, за да направя място за краката си. Тук няма място за трупове. Ако имаше някой практично щеше да е закачил табелка или поне некролог, който с особената фамилярност на престорена солидарност, щях да свия на цигара. И макар хартията да е твърде много, щях да изпуша без тютюн. Не понасям тютюна който не гори, а в този студ една цигара би се отразила кой знае как върху свитите ми от огорчение дробове... Едва ли студа има нещо общо с мечтаната ситуация, но той сякаш беше фон на напразно изживяваната болка. Нямаше какво толкова да й отдавам, освен по възможност няколко уместни псувни, поднесени с вежлива интонация. Та на кой ги изричам, ако не на себе си? Прелестно свито тяло до прелестно мъртво тяло и един отчаян глас, отправен като празен поглед в мътното блато на скръбта. Малки камъчета политат към него и то става все по - мътно, а след всяко камъче плъзват кръгове от лениви вълнички които едва забележимо изчезват без да достигнат краищата му.

- Прощавайте, господине, бих се осмелил да загатна, че към вас не изпитвам дори и онзи досаедн пренос на състоянията, който би трябвало да ме вцепенява. Ако не си усещам пръстите то е не защото съм вцепенен от ужас, а защото умирам от студ! Вашата кръв ще е паразалка, на която децата утре сутринта ще беснеят, още щом ви намерят. Сляпа, непрогледнала е съвестта, която недораслата аналитична способност едва е родила, във възраст, деликатна, която ги поставя на равни начала с всичко останало у тях... Не мислите ли че това е извратено блудство? И че от този негов продукт тръгва всичко останало - болно, изстрадало и невинно в своята злост? Прекалено много се застоявате и сам ще сте си виновен за предстоящото осквернение. Тази безпомощност която ви дава единствено святост става и арената на която вие ще излезете в клоунските си одежди и ще започнете да играете последната прищявка на морала - да напусне всички, като отегчена и обезсърчена от пиянството на мъжа си съпруга. Майка на няколко невръстни деца, чието бъдеще е затулено в невъзможността... А после лъвове и дресирани мечки ще прескачат горящи обръчи, за да доставят на тълпата зрелището на изстраданата безполезност. И нищо повече от това. Подобно на онзи художник който преди две години запалил ателето си в София и изгорял жив, целувайки прояждащите платната пламъци. Четохте ли за този случай? Вестниците писаха, че бил пияница и най - вероятно през нощта, в традиционното за него време и състояние по невнимание направил пожар с нещо унизително и дребно - запалил се с някаква цигара... Аз знам, че това не е вярно, защото го познавах лично.

Станах и тръгнах безцелно.

В немилост, мисълта ми, помрачавана от разни съмнения ме връщаше в годините на моята младост и цели потоци от преживени мигове започнаха да заливат улицата. Първо чух бесен шум зад гърба си, но едва успял да се обърна той ме помете на земята, като над мен минаваше ледено студен поток. Той се засилваше и в един момент ме откъсна от дъното и аз се понесох безпомощно по водите му.

Това тук е моето детство. Стои на онази пейка и пуши цигара, замислено коя от купищата категории в съседната кофа е най - подходяща, за да се натъпче цялото в нея и в сладостно очакване за преминаване в безметежното състояние на небитието да затрепери от щастие. Сега трепереше от студ. Голямо дърво, нямам представа какво, но с напукана кора, която е подходяща за чоплене с нокти, се пъчеше отзаде му и правеше гримаси, за да забавлява околните. Колко вулгарно и унизително... И за двама им, но по смешно беше то. Започнах да се смея. Луд, истеричен смят, който усетих като мускулен спазъм и като нищо повече. Долитаха викове, в които бих предпочел да не долавям отчаянието и страха от посягащия да ги сграбчи живот, а просто онази безгрижност, която прозвучаваше преди.
Жожо си се ожулил коляното. Плаче. Мишо ехидно се надсмива, залива се с гледката на течащата кръв, подсолява насладата си със солта на изтичащите сълзи, танцува на фона на нестихващия плач. Какъв гуляй! После всичко ще се замени с алкохол и дами и бликаща пошлост от недоловимия устрем към нищото който бомбардира някой прегърнал момиче младеж направо в ушите. Този младеж е зъл, но казва, че умее да обича.
Смях! Как бъзо ме претупаха последните години и продължавайки да бягат дори не се обърнаха да ме погледнат - как съм, добре ли съм, паднал ли съм, прав ли съм, жив ли съм, порочен ли съм... Но аз им казах довиждане. Не го чуха, а може и да го чуха, но от своя страна аз се лиших от всякакви повинности към доброто възпитание.