автор: ina_ivanova

„...Да вървим... Свърши вече летенето.
Ако много се измориш, облегни се на мене..."
Започна като игра. Прастарата, вечна игра... Така позната и винаги нова... Желанието да очароваш, очарованието да си желан и тръпката от неизвестното...
Целия ти свят се съсредоточава в едни очи и ловиш жадно всеки нюанс, всяка сянка и искра в тях... Това ли е... Него? Нея ли чаках?
Не е вярно, че в първите дни човек е сляп и глух от стоварилата се върху му мълния. Точно тогава, един жест, една дума, могат да те отблъснат или да те тласнат... Навътре... В бездната... Бездна, в която така ти се иска да се потопиш... Но те е страх...
Докато в един момент осъзнаеш, че неусетно, неизвестно кога и как вече си полетял... И не ти остава нищо друго освен да се подчиниш на усещането... Да му се отдадеш и насладиш изцяло и докрай... Защото, като всяко хубаво нещо, то е кратко. И внезапно, един ден, се оказваш на дъното. Сам. А този, който беше с теб, до теб, част от теб... го няма... Или е някъде там, съвсем наблизо, но някак си не можеш да го достигнеш, да го проумееш...
И тогава може би се питаш, струвало ли си е? Ако болката от приземяването, която ще остане завинаги е цената за този миг летене......
За мига, в който обичаш и се чувстваш обичан... В който осъзнаваш колко по-лесно се преглъщат неуспехите, колко по-сладки са успехите, колко по-топло и светло е около теб, когато една ръка стиска твоята, един поглед търси твоя, една усмивка те отразява целия...
Колко ще продължи? Дни, месеци или години... Какво значение има?
Няма вечно щастие... Обречен нещастник е всеки, който го търси. Защото е толкова лесно да пропуснеш, да пропилееш в пресмятане какво губиш и какво печелиш, този миг… Този уникален миг на споделен възторг, който... си заслужава. Заслужава да понесеш цял един нормален, разумен, подреден живот... за него...