автор: Lidda

Пролет е. Светът се събужда за нов живот. Усмивките не слизат от лицата на хората. Всичко е ново, свежо, красиво - зелената трева, разлистените дървета, яркото слънце.
Лалетата цъфтят,а теб те няма. Знаех,че ще си отидеш.Знаех,че ще остана сама. Само не знаех,че толкова ще боли.
Не питам защо.Едва ли има смисъл.Само знам,че ми е все по-трудно да живея без теб. Не се опитах да те спра.Не попитах дали ще се върнеш.Защото знаех,че това няма да се случи.
Не бяхме един за друг-знаехме го от самото начало.Но вълшебните мигове,които изживяхме с теб,си струват цялата болка,която изпитвам сега.Има ли значение това,че вече не сме заедно,след като в сърцата ни горят прекрасни спомени?
Понякога се питам как ли живееш без мен.Измъчва ли те тъга? Преследват ли те спомени?Обичаш ли ме още?Пишеш ли името ми в пясъка на морския бряг,където живееш сега?Искаш ли да се върне нашата пролет?Напомнят ли ти цъфналите лалета за мен?
Аз продължавам да живея живота си.Сякаш всичко е както преди...но не съвсем. Продължавам да срещам хора,продължавам да уча и работя...но не е същото. Защото теб те няма.И няма да се върнеш.Не беше нужно да го казваш,за да го разбера.
Понъкога-съвсем за кратко-си мисля,че щеше да е по-добре,ако никога не се бяхме срещали.Нямаше да я има болката,която къса сърцето ми сега.Но нямаше да я има и чудната ни любов. По-добре е да си обичал и да си изгубил любовта,отколкото да не си я срещал никога-ти ми каза това веднъж..И сега знам,че е вярно.Преди да те срещна,животът ми беше сив и пуст.Ти донесе радостта и смеха.Ти донесе смисъла.Всеки нов ден беше празник.Всяко очакване да те видя беше щастие.Всяка целувка беше блаженство.Обичах твоите очи-две бездънни сини езера,в които потъвах.Обичах ръцете ти и техните милувки. Обичах устните ти.Обичах те.
И все още те обичам.Не знам за теб,но аз все още те обичам,слънце мое.Ти ми каза да не плача,каза ми,че ще срещна друга,по-красива любов.Но аз не вярвам в това.Не искам да повярвам.
А дали ти си срещнал вече друга любов?И ако да,дали тя е по-силна и по-красива от нашата?Не знам.Не искам да знам.Дори да е така,това не ме интересува.
Приятелките ми ме мъкнат по дискотеки и барове,надпреварват се да ме запознават с различни мъже с надеждата да се влюбя в някой от тях,въпреки моите уверения,че това няма да се случи.Знам,че ми мислят доброто,но усилията им са напразни.Казват ми да престана да живея в миналото,да изляза от измисления си свят и да заживея в настоящето,тук и сега.Но аз не искам да го правя.Пък и трябва ли, след като съм по- щастлива със спомените си.Защо да живея в реалността,след като мечтите са по-красиви? Докога ще я караш така,ме питат.
Докога ще я карам така?
Докогато искам.
Докато цъфтят лалетата.
До края на света.