автор: phifo

Сред тази меланхолна зимна вечер,
когато ти, човеко, не заспиваш,
и пръстът на съдбата ни посочи
везната за добро и зло ръждива -
претегляш като опитен скъперник
на думите фалшивата позлата,
в приятелската длан студът безмерен,
предателства, които дълго плащаме.
В такава пуста вечер ти, човече,
си спомняш пак за крехкото си тяло
и как си гол и беззащитен вече
на вятъра под копието бяло.
Съмнението като котка черна
в нозете ти лукаво ще се гали.
Ти хляб ще й дадеш навярно,
но свети в теб надеждата запалена.
И вярваш пак, че в утрото ще може
да се усмихне болното момиче,
убиецът да хвърли своя нож и
немият да каже, че обича ...
Но вятърът развява бели флагове,
неонов дъжд косата ти измива.
И в тебе като в падналите ангели
остава дъх на грях и на молитва.