автор: Alexey

Навън е прекрасна ранна вечер в началото на май. Тополите отърсват косите си от белите пухове, които се гонят из въздуха - фин, колоиден разтвор; блъскат се в мрежите на отворените прозорци и политат в дъха на приближаващо, меланхолично лято.

Изпила съм дванадесет кафета. В джезвето тихо се вари поредната доза безсъници и налудни видения; оставям за кратко започнатата книга и се отпускам в креслото на терасата. На четвъртия етаж съм. По улиците долу, като сънливи буболечки, пълзят многоцветни, шумящи неразбираемо фигурки и бавно се плъзгат в панелените утроби...
Моята вечер е едно прелестно, органично спокойствие и симфония от градски оттенъци, прелитащи покрай слуха ми; потропват по тънката мембрана и отминават, без да срещнат отговор. Моята вечер е сляпо съзерцание; невиждащо взиране в Брауновото движение от емоции, усещания и календарни дни. Няколкочасова тиха агония, в която се опитвам да прогоня всички свързани думи, напиращи да се излюпят в съзнанието ми, като малки деформирани ембриони, неестествено свити и безкръвни. Моята вечер е безформена маса от кафе, затихващи дисонансни китари и прекрасна самодостатъчност, заключена между кОсите лъчи на раждаща се нощ. Лежерен духовен онанизъм, който от време на време подръпва разпуснатите коси на случаен образ или спомен, разтяга устните му в гротескна усмивка и го отпраща с беззвучен смях...
...
Седя на парапета на терасата. Под мен клоните на лозницата се преплитат в древен езически танц към здрачните богове, скрити в дървесната кора, в недоносения дъжд, в двуликите пътеки.
Заигравам с мисълта да скоча. Мисълта заиграва с мен. Десет метра, не повече. Въздух, съпротивление, еуфория. Времето е безкрайно делимо. Аз никога няма да падна. Се казваше в апориите. Аз никога няма да скоча. Се смее вечерта ми.
...
Отпивам от тринадесетата чаша кафе, почиствам коленете си от случайно откъснатите, дълги коси на нечий спомен и се отпускам в креслото на сънливата си вечер.