автор: WeirdTheory

Посвете но на "Д" паралелка (випуск 2005) ГЧЕ "Екзарх Йосиф I" гр. Ловеч
(2001г.)

Много, много отдавна, в една стара, стара гора, живееше една дрипава, дрипава кукла - май беше мъжка - почти не си личеше - беше прекалено грозна и изтъркана. Обаче със сигурност се казваше Дрипльо - по-скоро всички в гората й викаха дрипльо, защото не знаеха как всъщност се казва. Дрипльо обикаляше гората, до болка позната, и търсеше приятели, с които да играе забавни игри, които да му помогнат да забрави какво всъщност представлява. Проблемът му беше, че ходеше с наведена глава - не се знаеше дали това е защото се срамува от себе си или защото главата му се държеше на два единствени конеца.
Един ден Дрипльо, както си вървеше в търсене на неоткриваемото, срещна една кукла - определено женска. Нова, красива, с хубава сресана коса, стройно телце и дълги мигли. Е да - хубава, но с празна глава, като всяка кукла. Личеше й, че главата й е празна, защото имаше една миниатюрна дупчица отзад, през която се виждаше, че в главата и няма дори пух, както в тази на Дрипльо. Той погледна куклата, порадва й се, помечта си Бог знае какво и мина през калта, близо до реката, малко встрани от пътечката. Да, близо до гората имаше река...и кал. Реши да не препречва пътя на Куклата - да не я уплаши - все пак беше съвсем новичка, беше се запътила на там, от където Дрипльо идваше, а на него не му се искаше да се връща там, дори в компанията на една празноглава, хубава Кукла. Проблемът му беше, че вървеше с наведена глава, та не забеляза как куклата му маха, опитвайки се да привлече вниманието му.
Повървя Дрипльо още малко, пък се натъкна на едно малко кученце. Беше много сладко - с къси косъмчета, малка опашчица, пухкави клепнали ушички и къси, малки лапички. Дрипльо мина покрай кученцето и се почувства някак странно - имаше нещо особено в самото кученце - беше мъртво. Дрипльо се спъна и падна в калта. Да, тук до реката имаше много кал. Проблемът му беше, че върви с наведена глава, та не забеляза, че кученцето все пак не беше толкова живо, колкото му се искаше да бъде.
Калта започна да се сгъстява с напредъка на Дрипльо, докато той не забеляза, че вече не ходи до реката, а е минал по пътека, която води обратно в гората. Гората пълна с опасности. Гората пълна с предизвикателства. Гората пълна с...кал. Да, и в гората имаше кал. Проблемът му беше, че вървеше с наведена глава, та не забеляза, че наоколо има толкова много кал.
Повървя Дрипльо из гората, докато не стигна до една къщичка. Вътре беше светло. Лампите бяха запалени. Да, навън вече беше мръкнало. В къщичката имаше много същества от различен произход и вид. Всички те се забавляваха страхотно. Когато видяха Дрипльо, без да кажат нищо спряха музиката, изгасиха лампите и се изнизаха навън. Да, те празнуваха - какво ли? И те не знаеха, но празнуваха. Е, поне до този момент. Сега всички се бяха запътили навътре в гората по пътечката...с калта. Дрипльо се зачуди накъде отиват в този късен час. Проблемът му беше, че върви с наведена глава, та не забеляза, че бягат от него.
Дрипльо се спъна и падна. Стана, направи още две крачки. Пак се спъна - падна. Изправи се. От дълбините на гората се зададе странен шум. По-скоро писъци. Затича се обратно по пътечката...с калта. Мина покрай реката, покрай мъртвото кученце, което някой бе сритал, тръгна нагоре по пътечката обратно към гората - към мястото, където бе видял Куклата. Шумът, или по-скоро писъците, се усилваха. Идваха от там, от където той бе дошъл, от там, на където се бе запътил. Проблемът му беше, че вървеше с наведена глава, та не забеляза, че наистина се връщаше натам, от където идваше, на където отиваше, където не искаше да се връща.
Дрипльо стигна до "там". Мучурището вече не беше така спокойно. Да, там имаше мучурище. А сега в него бяха затънали всички - даже и Куклата. Да, точно затова той не искаше да се връща там - за да не затъне. Дрипльо се качи на дървото, което беше провесило единия си клон над мучурището. Издърпа двата конеца от врата си и ги спусна на "приятелите" си за да се изкачат и да се измъкнат. Да, тези конци държаха главата му. Сега тя падна в мучурището. Жалко, че никой не се сети да я вземе.
И така Дрипльо, както си вървеше в търсене на неоткриваемото, и търсеше своите "приятели", се озова насред гората. А тъмата и мъглата, а и сянката на канарата отразена от луната му пречеха да си гледа в краката. Проблемът му беше, че няма главa.