автор: feniks

В дъното
на небето
запрати
сълзите си,
до последната
крехка
следа.
Съдът
смачкано
стои на
пода
пиян от
мъртви
семена
и непокълнали
извори.
Сърцето ти
се търкулна
като счупена
празна
бутилка,
от последното
пълнолуние
до земята.
Сухо,
пусто,
кънтящо
безстоние.
Преобърна се
в пясъка
и видя
змииската
кожа на
душата.
Съблече я.
Премери я.
Още няколко
шева и
ще затвориш
устните и,
безтрепетни.
Бавно
пълзиш
в себе си.
Вече
не молиш.
Покри
надеждите
със смола.
А любовта?
Любовта...
е вината на
птица
пърхаща
в гроба на
прегорели,
безвятърни
и
начупено
тежки
крила.
Дай си
глътка
небесност,
спаси я...