автор: Tiranozavar

Обичам черните маслини. В огромния скъп магазин те са наредени до плодовете. Първи са дългите и жълти банани, след това зелените и кисели ябълки, сините сливи, потъмнялото грозде, авокадото, оранжевите портокали.
Моите черни маслини са пакетирани в прозрачни опаковки. Твърди. Пълни с течност. Зелените маслини са нещастни. Без костилки. Присаждат им чесън, бадем или морков. Те нямат сърце. Черните маслини имат дълги, елипсовидни костилки. Остри от двете страни. По дължина. Затова черните маслини са истински. Те са чисти. Изящни. Като очите на жена от Средиземноморието. Огледални и дълбоки. Когато умра, ще поискам в ковчега ми да поставят маслини. Не искам нищо от това, което имам сега да ми липсва. Отвъд не искам да имам желания. Не искам и да се тревожа. Затова ще напиша завещание и ще наредя да ме заровят с маслини. Черни. Така ще мога да си представям, че до мен са поставени очите на хиляди жени. Извадени специално за мен. За да бдят и ме пазят. От посегателство. От поругаване с трупа ми. Зная, че ако поискам всичко това, то ще се изпълни. Като мое последно желание. Както зная, че не бих могла да се доверя на мъже. Затова ще поискам сама да избера маслините. За да приличат на очите на жени. И за да мога да им се доверя. Да съм единствената сред тях, която имам тяло. Ако поискам, ще мога да го разменя. Ще извадя собствените си сини очи и ще сложа на тяхното място маслини. Винаги съм искала да имам черни очи. Като очите на испанка. Или на гъркиня. Като погледа на туркиня, мернат случайно на ъгъла на някоя улица в Измир. Когато духа вятърът от Сахара.

Родена съм на Север. Затова съм светла и висока. Косата ми е руса, а очите сини. Там, където живея е студено. И има много гълъби. Със сиви очи. Мъжете са също много високи. Имат големи ходила и светли косми по ръцете. Голи те приличат на охлюви. Тромави огромни охлюви, на които им е студено. Затова аз не обичам мъжете. Винаги са ме привличали очите и телата на жени. Жената е създадена по друг модел. Който после се е изгубил някъде във Вселената. Електричеството в тялото й е различно. Слаботоково. Мъждукащо. Като фенерите, които ние от Север слагаме на шейните. Токът в телата на мъжете има вид на гръмотевица. Мимолетен. Силен. Разрушаващ. Гръмотевици без спомени.

Затова на моето погребение няма да има свещеник. Църквата е измислица на страхливите мъже. Използват я като черупка, в която скриват грозните си космати тела. И си въобразяват, че носят души. Рисуват икони на силни мъже. На мъже герои, на които искат да приличат. Чието безсмъртие искат да имат. Затова в църквите има само една жена. В живота на мъжете има само една мечта. Жената - дева. И жената - майка. Две жени в един образ. Ако е възможно. Когато осъзнах това, започнах да убивам мъже. По-точно започнах да убивам мъже преди да са станали мъже. Правех го съзнателно и планирах всяко поредно убийство. Досега съм убила двама. Единият бе току-що роден. Бе малко бебе. Розово. Със сини очи и пухкаво лице. Имаше клепнали уши, които изрязах с бръснарско ножче, за да не ми пречат. Имаше малки ръце. И малки крака. Беше дебело бебе. Малките деца не усещат болка. Не я съзнават. Приемат я доброволно. Детето не се разплака. Запуших му устата с длан. След това съжалих, че бе толкова лесно. Не можех да му се насладя докрай. Исках да отрежа всичките му крайници. Но закъснях. Нямаше никаква емоция в това да режа бавно труп. Погребах детето. По-късно си помислих, че съм полудяла. Не бях. Ако бях луда, можех да го изям. Така както правят лошите момичета от филмите. Те причакват жертвите си, изнасилват ги и след това ги изяждат. Не можех да ям малки мъже. Не мисля, че можех да приготвя крехкото му месо. Не исках да се цапам. Не обичам млекопитаещи. Вкусното месо е от животни, които се хранят с кръв. Затова на следващия ден си купих пържоли. Свински. Изядох ги сурови. Почувствах се добре.

Вторият мъж убих два месеца по-късно. Когато осъзнах, че съм силна. Бях купила един килограм черни маслини. Черният цвят ми дава сили. Миризмата на маслини ме превръща в пантера. Издебнах го. Пих с него. Слушах музика с него. Живях с него. Избрах го. Преследвах го. Обичах го. Но го убих. Докато спи. С вазата над нашето легло. Огромната кристална ваза. Купена от Европа. Беше я донесъл той. Той бе симпатичен мъж и обичаше да ме разсмива. Понякога ми купуваше маслини. Веднъж зелени и веднъж черни. Имаше огромни ръце. Като моите. И тесни рамене. На снимки двамата приличахме на две буци лед. Издължени и светли. Опитах се да забода две маслини върху снимката. Той не разбра защо го правя. Предложих му да ми направи колие. Да използва зеления цвят с бадем, след това черния, след това кафявия. Той се смя. Исках рубинът в средата да е от морков. Или от ягода. За да бъде по-пикантно. Като ястие, донесено от другия край на планетата. Приготвено от ръцете на черна жена. Негърка с бели нокти и дълга розова линия на живота. Той каза, че колието прилича на броеница. Бе забавно. Предложих му да ми измисли рокля. Трябва да е с презрамки, каза. Съгласих се. Използвахме домат. Нарисува червени презрамки, които стигат чак до зърната на гърдите ми. След това нарисува жартиери. Отново червени. От семките. Бяха като дантела. След това ми стана студено. Убих го същата нощ. Когато заспа. Броих до сто. На 99 дъхът му бе неравномерен. А на сто вече се унасяше. Разбих вазата в черепа му. Аз съм силна и стъклата се забиха дълбоко в главата му. Защото ги натисках. Аз също се нараних. Ръцете ми бяха прерязани. Бях изморена. Заспах до него. Нямах спомени после. Погребах и него. Беше трудно да пренеса огромното му тяло в двора. Но успях. Никой не ме забеляза, защото никой не гледа насам. За хората аз не съществувам. Взех колието. Отиваше ми. Очите ми бяха някак шарени. Усмихнах се пред огледалото с ръце зад гърба. Бях наистина хубава.

Често ходя при тях. При мъжа бебе и при мъжа бижутер. Единият нямаше време да се разплаче. Вторият умря в съня си. Беше ми тъжно. Но имах за кого да се грижа. Носех им цветя. Истински. Посадих и дървета на гробовете. Даже веднъж прочетох на глас една молитва. На бебето слагах черни маслини, а на мъжа зелени. С моркови. Това беше нашата малка шега.

- Помниш ли рубина?

Питах. А той мълчеше. Не беше нужно да питам нищо бебето. Убих го преди да проговори. И преди да започне да разбира. Даже му събрах костилки и му направих играчка. В празна кутия от крем за лице. Занесох му я специално. И бях много нежна тогава. Въобще не обърнах внимание на големия мъж.

- Искаш ли да си играеш?

Поставих играчката на земята и си тръгнах. После ги сънувах. Сякаш никога не бяха ме напускали. Бебето си остана завинаги малко. А мъжът завинаги щастлив. Не можех да искам нищо повече. В спомените им аз бях жената, която ги е освободила. Бях спокойна.

Опитах да ида на църква. Но не ми хареса. Понякога се будех от кошмари и тогава се тъпчех с маслини. За да виждам по-ясно. Колкото повече очи имам в себе си, толкова гледката е по-бистра. Сините очи бързо се изморяват. Написах и завещание. Дарявах всичките си пари на домове за сираци и болни хора. Написах и стихотворение, но ме е срам да го кажа. Беше нещо хубаво и посветено на двамата мъже в двора. В него се разказваше и за дърветата, които растат там. Казвам си го само на ум, за да не го забравя. Нямам усещане, че съм психопат. Тази дума прочетох в един вестник. Просто чакам старостта. Все още съм висока и очите ми са сини. Гледам мястото, където ги погребах, но не смея да изляза. Страхувам се някой да не влезе тук, докато ме няма. Може да ме ограби, а аз не мога да се защитя. А и не искам никого да убивам.

Черните маслини са по-хубави от зелените. Нищо, че растат на едно и също място. Затова препоръчвам само черни маслини. Няма нищо по-хубаво от неподправените неща.